Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 130

— На мен ли говореше? — питам.

— Просто казвах на Мериъм, че може да станете съседи.

— Ами…

— Бела ми разказваше за онова, което пропуснах вчера. Каза, че бунгалото е твое. — Очите на Мериъм блестят.

— Ами, да… технически, но… Те ще оспорват завещанието.

— Не знаеш със сигурност — заявява Бела.

— Според мен е много възможно.

Мериъм се замисля.

— След като е оставено на теб… в завещание…

Поглеждам към гората и мисля за Алекс. Объркано ми е да мисля за него сега, изпитвам и мъка, и гняв. Искам да разбера толкова много неща, но така и няма да успея.

Гласът на Мериъм омеква.

— Слушай, все нещо ще измислиш. Аз просто съм егоист. Много ще се радвам, вие, момичета, да сте тук. И баща ви, и цялото ви семейство. Много се вълнувам.

— И в двата случая ще идваме на гости. Независимо какво ще се случи. Нали така, Франки? — пита Бела.

Кимам.

— Радвам се — казва Мериъм и лицето ѝ грейва отново. — В този квартал имаме нужда от нов живот. Прекалено дълго време разчитам единствено на Хюя и Джак. Имаме нужда от семейство Капуто, за да освежат дните ни.

Бела прихва.

Хюя се провиква.

— Защо се смеете?

— Опитвам се да взема Франки и Бела за заложници — отвръща Мериъм.

Хюя припка при нас.

— Какво означава това?

— Опитвам се да ги накарам да останат.

Хюя поглежда от едната към другата. Накрая спира поглед на мен.

— Да, трябва да останеш. Животът е много по-забавен, когато си тук.

Мериъм избухва в гръмкия си смях.

— Много, ама много по-забавен. — Поглежда часовника си. — Хайде, млада госпожице, трябва да вървиш на училище.

Хюя се опитва да протестира.

— Не, не става, и без това вече сме закъснели. Баща ти ще ме убие. Веднъж да ме помоли за услуга. Трябва да спазвам обещанията си.

Мериъм започва да разказва на Бела за приятелка, която имала огромна стара къща в покрайнините на Сиатъл с много стаи, които давала под наем, и аз усещам, че някой ме подръпва за ръкава. Навеждам се и Хюя зашепва на ухото ми:

— Нали ще останеш, Франки?

Сърце не ми дава да ѝ кажа, че няма да остана. Вместо това я галя по гърба и поглеждам отново Мериъм.

— Може ли да намина днес следобед? Трябва да ти върна книгите.

— Не бързай, задръж ги колкото искаш — усмихва се широко Мериъм.

— Не трябва…

Широката усмивка започва да се топи. И тя кима.

— Добре, миличка. Вкъщи съм.

Следобед, когато пристигам у тях с книгите, изражението на Мериъм е по-сериозно от обикновено.

— Франки, мила, радвам се, че дойде. — Тя поема книгите от ръцете ми. — Дай на мен.

Зад нея, от масата в трапезарията, се надига фигура. Гърлото ми пресъхва.

Съмър.

Ръката ми стиска рамото на Мериъм и тя обръща глава.

— Недей — прошепвам. — Не мога… Тя защо е тук?

Мериъм се обръща към мен:

— Извинявай, Франки. Не знаех, че става въпрос за един и същ човек. Съмър те чака. Иска да поговорите.

— Няма какво да си кажем. — Чувам как гласът ми се надига.

Съмър пристъпва към мен. Чувствам се като под обсада.

— Франки?

— Пробвай — насърчава ме Мериъм и ми отправя окуражаваща усмивка. — Тя наистина съжалява. Може да помогне.

Клатя глава.

— Няма да помогне.

— Моля те, Франки — обажда се отново Съмър и пристъпва към мен. Лицето ѝ е изпито, а очите зачервени.