Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 115
Хана Тъниклиф
— И още как. Великолепен е.
Бела донася стол и татко прави място между себе си и лелите. Чичо Марио се представя и разтърсва ръката на Мериъм. Тя се смее по типичния за нея гръмовен начин.
— Здрасти, Франки — обръща се тя към мен предпазливо, любопитно.
— Здравей, Мериъм.
Не ме пита дали съм добре, сякаш вече знае, че не искам да ме разпитва.
Татко сочи Кони и Роза.
— Това са сестрите ми.
Мериъм протяга ръка. На всеки пръст има сребърен пръстен.
Леля Кони мига и стиска ръката ѝ.
— Кончета.
— За мен е огромно удоволствие да се запознаем.
— А това е другата ми сестра, Росариа, Роза — продължава татко.
— Здравей.
Леля Роза прочиства гърло.
— Наблизо ли живееш?
— Съвсем наблизо. Малко по-надолу по пътя.
— Отдавна ли си тук?
— Доста години вече — отвръща Мериъм и добавя стандартното обяснение: — Последвах един мъж… нали знаете как е…
— А, да. — Леля Роза поглежда сестра си. Леля Кони не трепва.
— Мериъм отглежда зеленчуци — намесвам се аз.
— И пчели, също като дядо — добавя татко.
— Да, вече каза — обажда се леля Кони.
— Тук е много хубаво… с дърветата… много е… като на село — подхвърля леля Роза на Мериъм.
Мериъм прихва с пълно гърло.
— Да, като на село. На нас ни харесва. На мен и на Даруин.
Леля Роза не крие изненадата си.
— Котката ѝ, лелче. Даруин е котка — обяснявам аз.
Забелязвам, че Бела се е втренчила в мен от другия край на масата. Усмихва ми се многозначително. Неочаквано си спомням как криех зеленчуците, които не исках да ям, в джобовете, докато бях в дома на леля Кони. Със сигурност е била Бела, не аз. Когато обаче се опитвам да си припомня, разбирам, че джобовете са си били мои, че моите пръсти са тъпкали сварените зеленчуци, броколите… Бела ме видя, също както сега. Отвръщам на усмивката.
Мериъм се настанява на стола и аз забелязвам как Вини ѝ подава плик с малки хлебчета. Татко я докосва по лакътя и започва да я разпитва за градината и системата ѝ за редуване на зеленчуците.
Мирисът на гора — тъмната почва, сокът от дърветата, лимоновият мирис на кедрите — всичко изчезва в компанията на сицилианската храна: острият аромат на чесън в салама на чичо Марио, оцетът, в който са били зеленчуците, маслините, изплували в саламурата, печените чушки, вечният зехтин. Всичко това е нещо като колонизация. Сега гората е само наша.
След рулата идва ред на салатата, а след нея на плодовете. По-големите деца на Кристина започват да лудуват, затова Вини и Бела ги отвеждат към морето. Даниъл остава с Кристина и бебето Джо. Кристина не престава да говори и подрусва бебето, докато то не заспива, а след това продължава по навик и дебелите му бузки подскачат, а долната му устничка провисва и блести от слюнка. Джулия си тръгва; имала среща с приятел, за ужас на братята си, които протестират, че и те трябвало да си ходят. Чичо Марио перва по ухото братовчеда Лука, който иска да постъпи в армията, и му заявява за стотен път, че дядо е отвел децата си от Сицилия, за да избегне военната служба, а той,
