Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 116

След като салатата и плодовете са изядени, двамата с татко влизаме в бунгалото, за да направим кафе. Леля Роза се провиква да донесем и сладките. Откриваме ги в кутия до плота: бадемови сладки, brutti е buoni, дори lingua di suocera, „езикът на свекървата“. Лапвам бадемова сладка и оставям сладкото тесто да се разтопи на езика ми. Ароматизирана е с портокал и канела. Леля Роза е страхотна, никой не може да прави лакомства като нейните.

Татко се усмихва на доволното ми изражение, докато се опитва да се справи с кафеварката.

— Роза искаше да направи сватбената ти торта. Навремето направи нашата.

— Леля Роза е направила сватбената ви торта, така ли?

Той кима. Спомням си снимката на нощното шкафче: мама, татко и тортата им; мама държи ножа, татко е скръстил ръце на кръста. И двамата гледат към тълпата зад фотографа, широко усмихнати. Любов и храна: италианската представа за манна небесна.

— Какво представляваше? — питам аз.

— Амиии. Беше… чудесна. — Той въздиша и се усмихва, и погледът му се рее нанякъде.

Питам се коя ли част от сватбата им си спомня. Масите, отрупани с храна, целувката в църквата или че чичо Марио забравил пръстените и се наложило да тича да ги донесе преди началото на церемонията. Може би майка му, баба, как се е карала със сервитьора заради лошото кафе. Небето е било синьо, съвършено, въпреки че било април и времето можело да бъде както хубаво, така и лошо. Бях расла с разкази за сватбата, дребните подробности понякога се променяха. Свещеникът се напивал все повече, Марио ставал все по-объркан, кафето било негодно за пиене. Имах чувството, че съм присъствала — сред цветовете и музиката, шумоленето на полиестерните рокли, звънтенето на лед в чашите, италианските песни и взривовете американски смях.

Представям си мама и татко отделно, в балончето на тяхната vero amore, шепнат си нещо. Мама е с воал, който не сваля, защото я кара да се чувства като булка, а татко я прикрепя с ръка цялата вечер и си мисли, че вече е негова съпруга. Не спират да се усмихват. Лелите и чичовците ги целуват по бузите, галят лицата им.

— Tanti Auguri!

Американските им приятели пробват новите думи, които са научили, като cassata и gelu di muluni.

Благодарение на тези разкази се влюбих в сватбите. Мисълта за сватба ме караше да мечтая. Колосано, чисто и бяло като сняг. Елегантно, безупречно.

Татко ме сръчква.

— Тъжна ли си, cara mia?

Кимам.

— Si, тъжна съм.

Иска ми се да кажа „разочарована“.

Татко, много съм разочарована.

Някой ден ще му кажа истината. Един ден, но няма да е точно сега.

— Много ми е мъчно за теб, Франческа — казва той, сякаш вината е негова. Наблюдава ме разтревожено, докато аз не се насилвам да се усмихна и не поглеждам през прозореца.

Той най-сетне успява да се справи с кафеварката и търси още чашки. Виждам, че Бела и Вини се връщат с децата, които са мокри от панталоните нагоре. Мериъм се смее — чувам я чак вътре.

Наблюдавам тъмносив автомобил, чист и блестящ като печат на скалите, да пълзи по алеята. Госпожа Гарднър присвива очи от седалката до шофьора.