Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 165

Той действително беше жив, но не бе сигурен, че иска да остане в това състояние.

Към него се приближи някаква жена и го погледна.

— Вече си буден. Това е добре.

Ройбън я виждаше за първи път. Косата й бе сива, почти бяла; около очите й имаше паяжина от бръчици. Въпреки това тя се държеше дружелюбно.

— Сигурно би предпочел да продължиш да спиш. Но онези, които правят този избор, никога не се събуждат. Аз самата не бях сигурна, че ще се събудиш. Никак даже. Когато те докараха така опечен, помислих си, че е трябвало да ти вземат мерки за ковчег. Те казаха, че си бил млад и силен, но за мен това не е гаранция. Над не един млад и силен съм виждала да заковават капака. И много от въпросните изглеждаха по-добре от теб. Поне огънят не ти е отнел косата.

Тя посегна да го погали по главата, но спря заради потрепването му.

— Явно и скалпът е чувствителен. Винаги е така с изгарянията. И все пак възпалението е за предпочитане пред изпепеляването. Болката, която чувстваш, показва, че плътта ти е още жива. Само мъртъвците не усещат нищо. Зная, че сега изобщо не мислиш по такъв начин, но по-късно ще се радваш заради страданието.

— Вода — простена немощно юношата.

Възрастната жена повдигна вежди.

— Вода? Сигурен ли си, че си готов за това? Мисля, че стомахът ти би предпочел слабо вино.

— Вода, моля.

Тя сви рамене и се отдръпна, за да му налее чашчица. Ройбън се чувстваше достатъчно жаден, за да пресуши цяло езеро, но още на втората глътка започна да повръща край леглото.

— Какво ти казах?

Той трепереше. Може би от самото начало бе треперел, а забелязваше едва сега. Никога през живота си не се бе чувствал толкова отвратително. Идеше му да крещи, но се боеше от болката, която това би предизвикало. Смъртта определено бе за предпочитане. Страданието довлече със себе си паника, която заплашваше да го удави. Дори един час в подобно състояние би представлявал същинско мъчение. А в момента той си спомняше онова изгаряне като малък — и цялото време, от което се бе нуждаела ръката му, за да се възстанови. Подобна вечност на болка го очакваше и сега.

Какво ли бе станало с него? Над тялото му бе опънат чаршаф. Сигурно отдолу беше гол, явно дрехите му бяха изгорели. Какво ли бе останало от плътта му? Юношата се страхуваше да погледне, защото се боеше от онова, което можеше да види.

Ръцете му бяха почервенели, без косъмчета, но иначе изглеждаха наред — само леко потъмнели, на места обложени с мехури. Той стисна зъби. Дори ридаенето пораждаше болка, което определено не беше справедливо.

Тогава в главата му изникна първата необвързана с него самия мисъл.

— Принцесата — изрече той, отново като дрезгав шепот. — Тя добре ли е?

Жената го погледна въпросително, а после разшири лицето си в усмивка.

— Доколкото зная, да.

Хилфред се отпусна отново. Може би си въобразяваше, но болката вече не го измъчваше толкова силно.