Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 166

Той се намираше в някаква малка стая, простовата на вид. Тези каменни стени не принадлежаха на двореца, а на някаква къща. По долитащите отвъд прозореца звуци Ройбън можеше да определи, че се намира в града.

— Какво стана? — попита той.

— Не зная. Не съм била там. Говори се, че вчера ти си се втурнал в горящия замък.

— Отнесох принцесата и се върнах за кралицата, но не можах да я достигна.

— Само това ли?

Хилфред кимна почти незабележимо. Изненада се от липсата на нова болка.

— Повечето хора казват, че си искал да умреш, защото…

Тя отново се обърна към купата с вода и откачи една кърпа.

— Защото?

Тя го погледна през рамо.

— Не мисля, че това е вярно. Не мога да си го представя, особено след начина, по който ти попита за принцесата. Знаеш ли какво си мисля? — Тя напои кърпата, изстиска я и се обърна отново. — Впрочем, аз съм Дороти. Акушерка съм. Доведоха ме да се грижа за теб, защото разбирам от изгаряния. На онези доктори им дай да лепят пиявици. А на теб само пиявици ти трябват сега. — Старицата замислено бе свила устни. — Да… мисля си, че ти си много храбър мъж, Ройбън.

Жената сгъна влажната кърпа и продължи:

— Мисля, че те грешат. Това, което ти ми каза, звучи много по-смислено, поне за мен. Мисля… Истински благородно от твоя страна е почти веднага да питаш за принцесата.

— Аз не съм благородник.

— На хартия може да не си, но имаш благородно сърце. Ако питаш мен, само това е от значение.

— Хората биха казали обратното. Те са готови да убият за една благородническа титла.

— А колцина са готови да умрат заради това? Колко от тях са готови да се хвърлят в горящ дворец? Алчността не изисква храброст. — Дороти отпусна кърпата върху челото му. За момент го ужили болка, бързо заменена от приятно и хладно усещане. — Ще се оправиш. Зная, че не ти се вярва, но и преди съм виждала подобни неща. В момента те боли, но си извадил късмет.

— Какво се говори за мен?

Възрастната жена се поколеба.

— Кажи ми. Не мисля, че ситуацията ми би могла да стане по-лоша.

— За това не съм толкова сигурна, Ройбън. Всички казват, че двамата с баща ти сте подпалили двореца.

* * *

Ройбън не беше осъзнал заспиването си — до момента, в който тропането го събуди. Завърналото се съзнание веднага доведе познатата болка. Връхлетялата агония го изпълни с омраза към чукащия по вратата.

Минаващата край леглото му Дороти се извини и добави:

— Не очаквам никого. Може би са открили още някой клетник, който се нуждае от грижите ми.

Тя изчезна отвъд тухления комин, разсичащ средата на покрива. Грубата колона бе обгърнала готварска пещ, отворена от две страни и украсена с тенджери и почернели прибори. Под тавана висяха тигани, кофи, чаши и купи, а над сводестия вход, където стопаните на дома обикновено биха окачили герба си или някой важен меч, Дороти бе закачила захабена метла.

Домът й се състоеше само от три стаи: кухнята, малко кътче зад дървена врата, където стопанката спеше, и стаята, в която лежеше Хилфред. Едва сега юношата забеляза лавиците с прилежно обозначени глинени съдчета. Сред тях той откри още имена на билки, а също и по-смущаващи названия като крака от плъх и заешки уши.