Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 163
Майкл Дж. Салливан
През цялото време Ройс бе останал залепен за прозореца:
— Албърт, ако все още искаш да си вървиш, вече няма да те спирам. Гуен е в безопасност, това е всичко, което исках.
— Да ти кажа, обходих всички заведения в край двореца и в търговския квартал. Оказа се, че никой от присъствалите на празненството не ме е запомнил. Или не си е направил труда да ме запомни. Незабележимостта ми е почти потискаща. Явно личността ми е такава. Това обяснява много неща. Никой никога не ми е обръщал внимание. В света на влиятелните връзки това е проблем, но нима може да има по-ценен талант за посредника на двама крадци? Освен това трябва да призная, че останах впечатлен. Не, това е прекалено слабо казано. Останах удивен. Бях решил, че съм се забъркал с ненормални, но вие успяхте. Убихте висш благородник, спасихте всички момичета от тъмницата, а никой не подозира, че вие сте го сторили.
— Ние — поправи Ройс.
— Да. — Албърт се усмихна. — Мисля, че ще остана, за да видя как ще се развият нещата. А и вече уредих първата задача. Би било срамота да разочароваме клиентката си.
Той подаде кесията на Ройс, който започна да отброява златните монети.
— За какво става въпрос? — попита Ейдриън.
Албърт пристегна мократа си коса на опашка.
— Мила дама, принуждавана от слугинята си и зъл барон да предаде съпруга си.
— Харесва ми как звучи.
Ройс повдигна очи:
— Двадесет и пет златни монети?
— Това е половината възнаграждение. Останалото — след успешния край на мисията.
Ейдриън видимо се разтревожи, но Ройс бе първият попитал:
— И какво иска тя от нас срещу петдесет златни тенента?
— Да откраднем обица.
— Обица? — със съмнение попита Ройс. — Да не би да е охранявана от демони?
Албърт поклати глава.
— Подозирам, че изобщо не е охранявана. Най-вероятно си седи в кутията за бижута на барон Макманис.
— Петдесет златни срещу връщането на една обица? — невярващо промърмори Мелбърн. — Какви са тези бижута?
— Подозирам, че сами по себе си те не струват много. Дъртият Хърбърт не е прочут с щедростта си, дори и за съпругата си не прави изключение — обясни виконт Уинслоу. — Става дума за репутацията на жената, нещо много по-ценно от каквито и да било бижута.
Ейдриън прегъна долната си устна и кимна.
— Благородната ни идея може да проработи. — Той се обърна към Ройс и додаде: — Длъжник си ми.
Ройс се навъси.
— Знам, знам. По-късно ще се погрижим за това.
— За какво става въпрос? — попита Албърт.
— Когато ти отиде на празненството, Ройс заяви, че просто ще избягаш с новите си дрехи. — Ейдриън пристегна връвта на кесията. — Това е поредното доказателство, че хората са в същината си добри.
— Нищо подобно — с комарджийска увереност заяви Мелбърн. — Албърт се върна, защото не е искал и него да сполети споходилото Екзитър. Така ли е?
Виконтът посърнало кимна.
А Ейдриън повдигна пръст:
— Освен това ти каза, че той ще скрие евентуална предплата. А ето че Албърт сам ти каза за парите. Дори не се наложи да го питаш.
Ройс скръсти ръце.
— Албърт, когато по-рано ми предложи кесията, ти ми каза, че вътре имало
