Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 164

Уинслоу се усмихна неловко.

— Запомнил си?

— Албърт? — Ейдриън се намръщи и въздъхна.

— Ставаше дума само за пет монети. А и нали сега ви дадох цялата сума. Това не се ли зачита? — Лицето му бе придобило изплашен вид. — Очаквах, че тези пари ще ми потрябват, за да се махна.

Мелбърн се усмихна:

— Видя ли? От хората винаги можеш да очакваш да вършат най-доброто за себе си.

— Както направих аз? — рече Ейдриън.

Усмивката избяга от лицето на Ройс.

— Ти си някаква игра на природата или най-големият глупак на света. Все още се опитвам да разбера кое от двете.

Албърт местеше поглед между двамата.

— Съжалявам, че излъгах. Никога повече няма да се повтори. Моля ви, не ме убивайте.

Той го каза съвсем тихо, но Ройс чу и едва не се засмя.

— Ти просто се опитваше да откраднеш своя дял от първата ни печалба. Това означава, че вече официално си един от нас.

— А как се нарича сдружението?

Ройс и Ейдриън се спогледаха с повдигнати вежди.

— Ще трябва да помислим и за това.

Албърт радостно се обърна към храната.

— Току-що узнах, че умирам от глад.

Той възнамеряваше да се осведоми за наличието и на други продукти, само че в този момент Ройс се стрелна към вратата на кръчмата.

Ейдриън и Албърт последваха крадеца навън, където дъждът започваше да се изморява. А сред отслабващите капки по улицата приближаваха жените, струпани около Гуен, за да й помагат. Само Роза отсъстваше от групата им.

В следващия момент те се пръснаха като патици, защото Ройс притича насреща им, за да прегърне Гуен и внимателно да я повдигне във въздуха. Подир това той я взе на ръце и я понесе към къщата. Весел момичешки смях заглушаваше дъжда.

Глава 23

Хилфред

Ройбън бе събуден от ярки слънчеви лъчи, надничащи през прозореца му. Тази гледка го накара да си помисли, че е умрял. В светлината, оформена от плъзнали по леглото му лъчи, имаше нещо мистично. Всичко беше много ярко и го принуждаваше да присвива очи. Таванът над него бе обкичен с всякакви растения. Повечето приличаха на цветя, обикновени полски цветя, каквито надничаха и край двора на двореца. Юношата разпознаваше само някои от тях: мащерка, лоницера и примула, които много често откриваше край конюшните, а също и амброзия и залистниче — тях често бе откривал из пукнатините на крепостните стени. Освен това той дочуваше гласове, множество гласове. До него долиташе и далечният тропот на копита,

Втората му мисъл посочи, че той не е мъртъв, защото в смъртта нямаше как да има подобна мъчителна болка. Гърлото го болеше като опарено с течно олово; върху гърдите му се беше отпуснал невидим гранитен блок. Невидим, но ясно осезаем.

Хилфред понечи да си поеме дъх, който опит го накара да се сгърчи мъчително. Рязкото движение накара кожата му да се допре до ленения чаршаф. Тъканта изглеждаше мека като заешка кожа, а дереше с хиляди иглици. Главата го болеше, гадеше му се и непрекъснато му се струваше, че долавя миризмата на пушек. Сега осъзна, че лежи върху някакво легло. Никога досега не бе лежал върху подобен матрак. По-рано винаги бе смятал, че подобни кревати сигурно са страшно удобни. Но в случая му се струваше, че е проснат върху маса за мъчения. Дори дишането беше мъчение. Дори премигването болеше.