Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 167

Последва отварянето на вратата.

— Ваше Преосвещенство? — сепнато каза Дороти.

— Той буден ли е?

— Спеше. Момчето е пострадало много сериозно. Нуждае се от…

— Но е идвал в съзнание?

— Да, Ваше Преосвещенство.

Ботуши удариха дървения под; вратата се затвори. Под сводестата врата премина възрастният епископ, който бе наблюдавал пожара. Червено-черната му одежда рязко контрастираше на фона на сивеещия дом.

Защо епископът е дошъл да ме посети? Заради последно помазване? Но тогава би дошъл някой свещеник.

— Как се чувстваш, синко?

— Добре — предпазливо отвърна Хилфред. Болката го разсейваше, затрудняваше мисленето му. Колкото по-малко кажеше, толкова по-добре.

Епископът го погледна объркано.

— Добре? Та ти едва не изгоря жив, момчето ми. Боли ли те?

— Да.

Епископът мълчаливо го изчакваше да продължи, но след като видя, че чака напразно, той се навъси и каза:

— Трябва да поговорим… Ройбън беше, нали? Какво си спомняш от нощта на пожара?

— Спасих принцесата.

— А преди това? Брага казва, че открил теб и баща ти заедно. Вярно ли е?

— Да, опитвах се да го спра.

Епископът сви устни и наклони глава назад.

— Така казваш ти. Но също толкова вероятно е да си му помагал.

— Не. Бях се изправил срещу него.

— Това пак е само твое твърдение.

Старецът се бе загледал в тавана. Хилфред също проследи погледа му — очите на епископа го принуждаваха да следва насочването им. Може би следващият въпрос щеше да се окаже свързан с окачените да се сушат билки…

Духовникът си придърпа една ниска табуретка и се настани на нея.

— Наред ли е всичко? — надникна иззад комина Дороти. Ройбън предположи, че разговорът протича прекалено тихо за нея. А може би тя чуваше, но не харесваше чутото. Тонът на гласа й загатваше за второто. Юношата осъзна, че възрастната жена му е симпатична.

— Остави ни — нареди свещенослужителят.

Виж, епископът не му беше симпатичен. Хилфред бе запомнил начина, по който привидно благият старец се беше опитал да го спре при пожара. А настоящата му грубост към Дороти определено не действаше в негова полза. Само че юношата се чувстваше прекалено измъчен, за да породи чувство, доближаващо се до гняв или омраза. А и самият епископ не изглеждаше много по-добре: под очите му личаха дълбоки сенки, лицето му изглеждаше изопнато от хронична липса на сън.

Възрастният човек отпусна длани върху коленете си и се приведе напред.

— Ройбън, не мога да ти помогна, освен ако не ми разкажеш всичко. Какво точно ти каза баща ти? — Той се приведе още по-близо. Очите му пламтяха; сега лицето му бе изопнато от напрежение. — Спомена ли някого от съзаклятниците си?

Хилфред се замисли, затваряйки очи. Втренченият в него поглед не се отразяваше добре на паметта му. Все още му се повдигаше, а кожата му тръпнеше като опарена. И същевременно му беше студено. В това състояние припомнянето на подробности от онази нощ се превръщаше в истинско предизвикателство.

Юношата поклати глава.

— Но мисля, че му е било обещано нещо в замяна на пожара. Останах с впечатлението, че той е разгневен на краля. Ядосан заради смъртта на майка ми. Спомена как някой го бил убедил във възвръщането на правдата.