Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 95

Едрият мъж почука по прозореца с един пръст.

— Неее, но ти си сипи.

— Точно така — каза Претър, отвори едно чекмедже на бюрото си и извади отвътре бутилка. Завъртя капачката и отново попита: — Сигурен ли си, че не искаш една глътка? — Едрият поклати глава. — Добре, добре — съгласи се Претър и отпи направо от шишето.

Пред бюрото имаше стол за посетители. Изработен от дърво и кожа. Едрият мъж вдигна стола — беше по-тежък, отколкото очакваше. Добре.

— Искам да се наведеш, Дики — тихо каза той.

— Моля? — не схвана Претър.

— Наведи се — нареди едрият мъж и замахна със стола зад себе си.

— Мили боже! — възкликна Претър и се хвърли настрани.

Едрият мъж с всичка сила запрати стола към прозореца зад бюрото. Столът изненадващо отскочи и за малко да се стовари върху Претър, който лежеше на пода.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изврещя Претър.

— По дяволите — сякаш на себе си изруга мъжагата. — Предпазно стъкло.

Прозорецът все още беше непокътнат, обаче от мястото на удара като лъчи бяха плъзнали десетина пукнатини. Гостът прекрачи Претър и отново вдигна стола.

— Какво правиш? — изпищя Претър.

Едрият мъж пак замахна. На стъклото се появиха още пукнатини. Замахна за трети път и стъклото се натроши. В стаята нахлу вятър и документите върху бюрото на Претър се разлетяха във въздуха.

— Да не си откачил, мамка му? — провикна се Претър.

Претърколи се от гръб по корем, после се надигна на четири крака. Преди да успее да се изправи обаче, мъжагата пресегна, сграбчи го за колана и за яката на ризата му с монограм и го пусна през прозореца. Не го хвърли, веднъж вече беше правил тази грешка.

34

Звукът на телефона изтръгна Демарко от дълбокия сън. Първата му мисъл беше: кой нагъл тъпак звъни толкова рано? А втората: защо тя не вземе да вдигне проклетия телефон?

Нечий лакът го смушка в ребрата.

— Твоят телефон е — избъбри сънен глас.

— О, извинявай — каза той.

Стана от леглото, после коленичи на четири крака и разрови купчината дрехи, докато най-накрая извади отнякъде мобилния си.

Тъпакът, който се обаждаше, се оказа старият му приятел от Ню Йорк Сал Анселмо. Звучеше бодро и весело, като че ли бе станал още на зазоряване.

— Реших, че ще искаш да научиш, защото онази вечер разпитваше за него. Снощи Дики Претър се е самоубил.

— Моля? — попита Демарко още сънен и Сал повтори новината: Ричард Претър беше мъртъв.

Демарко измърмори нещо и погледна часовника си. Беше едва седем сутринта — твърде рано за каквото и да било. Пропълзя обратно в леглото, гушна се до топлото тяло и обхвана с длан дясната гърда. Жената избута ръката му.

— Много е рано.

Той се усмихна, затвори очи и отново заспа.

Два часа по-късно Демарко се придвижваше към Маклийн с усмивка на лице. Ако вървеше, а не шофираше, човек би казал, че крачи бодро.

Предишната нощ се беше обадил на приятелката на Алис и я бе попитал дали би желала да вечерят някой път в близкото бъдеще. Отговорът й го изненада:

— Всъщност довечера би било чудесно. Дъщерите ми са извън града.