Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 96

Тина Бърк (по баща Марино) се оказа още по-хубава, отколкото на снимката, която му Показа Алис. Имаше къса тъмна коса, тъмни очи, беше слабичка, но с пищен бюст — Демарко открай време си падаше по италианки. Като бившата му съпруга. Изглеждаше умна и имаше чувство за хумор, но беше много капризна по отношение на храната. Той реши да си затвори очите за този дребен недостатък. Преди четири години се беше развела със съпруга си — кретенът работел денонощно за някаква консултантска фирма. На седемнайсет беше родила близначките си. На два пъти подчерта, че момичетата са извън града, че разглеждат колежа „Уилям и Мери“, където ще учат догодина, и че тя отдавна не е имала нощта само на свое разположение.

Демарко не се нуждаеше от чак толкова от напътствия, както явно смятаха Алис и приятелката й. Той просто добре се ориентираше.

Докато приближаваше към къщата на Ема, Демарко чу виолончело. Мелодията беше нежна и мека, но не му беше позната. Следователно сигурно беше нещо класическо, композирано двеста години преди раждането му. Натисна звънеца. Музиката секна и след малко вратата отвори красива млада жена, чиято коса беше небрежно вдигната на темето. Беше облечена със свободен памучен панталон, пристегнат на кръста с шнур, и фланелка със скицирана глава на Бетовен отпред. Демарко разпозна композитора, защото имаше и надпис. Жената беше боса и Демарко реши, че има наистина красиви стъпала.

Това беше Кристин, любовницата на Ема. Свиреше на виолончело в Националната филхармония.

— Тук ли е нейно височество? — попита Демарко.

— В задния двор е. — Кристин се приведе напред и прошепна: — Вчера дойдоха двама японци и цял час зяпаха някаква буболечка, която тя намерила на една от розите. Държеше се така, все едно растението имаше рак.

Демарко и Кристин имаха съвсем малко общо помежду си — всъщност Ема беше единственото общо помежду им, — но за едно бяха единодушни: Ема беше луда, що се отнася до двора й.

Той само поклати глава, за да изрази съчувствието си. Докато прекосяваше фоайето към задния двор, виолончелото отново засвири, но този път издаваше резки и сърдити звуци.

Демарко завари Ема на верандата — стоеше права и оглеждаше моравата. Беше облечена със същите дрехи, с които я беше видял и последния път: бейзболна шапка с дълга козирка, фланелка с петна от трева и къси панталони. Въпреки облеклото си тя изглеждаше като пълководец, който инспектира бойното поле, за да реши откъде ще започне следващото му нападение срещу врага.

Все едно Патън да планира как да унищожи плевелите, а не танковете на Ромел.

— Имаш ли минутка да поговорим? — попита Демарко.

— Не — отговори тя, без да се обърне.

* * *

Ема затвори телефона.

— Както ти е казал твоят приятел, нюйоркските полицаи смятат смъртта на Претър за самоубийство — каза тя. — Нямат причина да подозират, че е бил убит, обаче имат многобройни причини да смятат, че се е самоубил.

Военните са огромен клуб, чиито членове — активни и пенсионирани — са пръснати по цял свят. Освен това голям брой военни стават ченгета, след като се уволнят. Въпросното явление — войници, мутирали в полицаи — осигуряваше на Ема, пенсионирана знаменитост от Военното разузнавателно управление, контакти в много полицейски управления. Изобщо не й беше трудно да накара капитан от нюйоркската полиция да си развърже езика.