Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 85

Махоуни се изправи, големите му ръце стиснаха ръба на бюрото и за момент Демарко си помисли, че той ще го прекатури.

— Този тип работи за Тед Алън. Да не искаш да кажеш, че са отвлекли дъщеря ми? — викна Махоуни.

Накрая стигнаха до извода, че Моли не е била отвлечена. Тед Алън не беше толкова глупав, а дори да беше, не би я отвлякъл посред бял ден. Заключиха, че Тед се цели в две посоки: първо, беше поискал да се срещне с Моли, за да й обясни какво ще се случи, ако тя свидетелства против него. Щеше да привика Дени Рийд, както беше постъпил с Махоуни, и да демонстрира, че Дени може да бъде или нейното спасение, или нейната гибел. Втората му цел беше да изпрати на Махоуни послание, при това не много изискано. Посланието гласеше: дъщеря ти можеше и да бъде в колата.

— Ще убия този кучи син — закани се Махоуни.

Демарко никога не беше смятал, че му влиза в задълженията да закриля шефа си. Освен това беше убеден, че Махоуни е последният човек на света, който се нуждае от неговата закрила. В момента обаче случаят сякаш не беше такъв. В състоянието, в което се намираше, Махоуни като нищо можеше да убие Тед Алън. Затова Демарко побърза да предложи:

— Вижте, шефе, Моли е добре. Ще отида до Атлантик Сити и ще я доведа тук. И ще поговоря с Тед.

Последното, което му каза Махоуни, преди да излезе, беше:

— Джо, когато я намериш, доведи я при мен. Искам да поговоря с нея преди майка й.

И така, Демарко потегли към Атлантик Сити да доведе Моли. И да си поговори с Тед Алън. Прелиташе покрай огромните билбордове по магистралата, според които ротативките във всяко казино буквално изливат пари. Наричаха ги „щедри“ — „най-щедрите ротативки на крайбрежието“.

Спря на паркинга на „Атлантик Палъс“ и взе асансьора до етажа на казиното. С отварянето на вратата го връхлетя почти оглушителното дрънчене на ротативките. Приближи се до охраната и осведоми някакъв служител, че иска да се срещне с господин Алън. Мъжът го попита дали има уговорена среща, а Демарко отговори:

— Кажи на господин Алън, че съм от Вашингтон и че ме изпраща един адски ядосан политик.

Когато Демарко влезе в кабинета на последния етаж, Тед седеше на бюрото си, облечен с черно спортно сако, червеникавокафява риза и сив памучен панталон. Мокасините му с пискюли бяха върху бюрото. Самото олицетворение на спокоен и самоуверен човек, който изобщо не се съмнява, че е стиснал света за топките.

От едната страна на Тед стоеше нисък и набит мъж, облечен с бяло поло и тъмен костюм. Беше обут с бели каубойски ботуши от крокодилска кожа. Освен това под мишницата му имаше кобур с голям черен автоматичен пистолет.

— Къде е Моли? — попита Демарко.

— Ти кой си? — попита Тед.

— Казвам се Демарко. Работя за Джон Махоуни. Мен изпращат да се разправям с хора като теб.

— Хора като мен значи — усмихна се Тед.

— Точно така, Тед.

— Следователно си запознат с проблемите, които имам в момента с Махоуни и дъщеря му.

— Да. Оплел си Моли в пипалата си, после здравата си се спекъл, когато са я арестували и са замразили парите ти.