Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 40

Адвокатите имаха навика да подават призовка с искане за достъп до цяла библиотека, макар че всъщност им трябваше една-единствена книга.

Кей Кайзър застина за миг неподвижно, със стиснати зъби, а едно мускулче на челюстта й трепна. Личеше си, че мрази компромисите и не обича да бъде заплашвана.

— Ами тогава ми донесете призовка — каза тя. — Не възнамерявам да помагам на адвокатите на Моли Махоуни в подготовката за делото.

— Добре — каза Демарко, — но вие вече потвърдихте основната информация, която получих от източника си, а именно че в „Рестън“ отдавна се случва нещо съмнително. Много преди Моли дори да започне работа там. Освен това мисля, че вече сте разследвали Кембъл.

Очите на Кайзър проблеснаха толкова горещо, че можеха да разтопят дори метал.

— Повдига ми се от хора като вас — заяви тя. — Моли Махоуни е привилегирована лигла, която е извършила престъпление. Само че баща й е голяма клечка и може да си позволи да й осигури силна защита, а адвокатите й ще прибегнат до всякакви измамни фокуси. Ще твърдят, че някой е откраднал самоличността на малката Моли и е открил банкови сметки на нейно име, че всъщност някой друг в „Рестън“ е лошият. Може и да спечелят, господин Демарко, но проклета да бъда, ако им помогна. Ще направя всичко по силите си да тикна Моли Махоуни във федерален затвор.

Демарко се стъписа от силата на гнева й — тя се държеше така, все едно Моли е ограбила баба й.

— Боже, Кей, не можете ли да допуснете, че има дори нищожен шанс наистина да са я натопили?

— Не! Не са я натопили. Направила го е!

— С какъв мотив? Защо й е да върши подобно нещо?

Кайзър се изсмя.

— Трябва да опознаете клиентката си по-добре, господин Демарко.

Какво означаваше това, по дяволите?

* * *

Демарко се върна в кабинета си в сутерена на Капитолия. Не в сутерена, ами направо в мазето, освен това кабинетът му беше по-малък дори от дрешник. Намираше се в дъното на коридора на персонала по почистването и поддръжката, а срещу него беше помещението с дизеловите генератори за спешни случаи. Е, да, нямаше лъскав офис. Обаче си имаше длъжност. Олющената златиста боя на матовото стъкло на вратата го определяше като „Временен консултант по връзките с обществеността“.

Наименованието беше измишльотина на Махоуни — пълна глупост.

Демарко работеше за Махоуни отдавна, но това изобщо не ставаше ясно от организационната схема на институцията. Махоуни предпочиташе този подход отчасти заради семейната история на Демарко и отчасти поради факта че понякога възлагаше на Демарко задачи, които не желаеше да бъдат проследени до кабинета му. Следователно, ако някога пипнеха Демарко да върши нещо нередно от името на шефа си, Махоуни можеше — и щеше — да отрече всякаква връзка с дейността му.

Демарко имаше малък хладилник в кабинета си, колкото да побере шест бири. Извади отвътре кутийка кока-кола — още беше твърде рано за бира, — отвори я, отпи внимателно, за да не допусне течността да докосне темпераментния му зъб, и включи компютъра си. Искаше информация за Дъглас Кембъл.