Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 34

Докато Гюс го фиксираше с поглед, а Уитман се гърчеше, Тед обясни какво е положението с Моли Махоуни.

Моли беше скритият му коз, тя беше лостът, с който щеше да оправи положението. Не каза на Уитман всичко, но му каза достатъчно.

— Ау! — възкликна Уитман, когато Тед приключи.

Ау ли? И този тип си изкарваше прехраната с езика си! Нищо чудно, че не беше стигнал доникъде.

— Е, според теб ще стане ли? — попита Тед.

— Може би — отговори Уитман. — Ще бъде от огромна полза да привлечем Махоуни към проекта. Но те предупреждавам, Тед, Джон Махоуни е много непредвидим.

— Просто уреди срещата — каза Тед. — И то бързо. Все в нещо трябва да те бива.

Престън Уитман поседя на бюрото си няколко минути, след като двамата излязоха от кабинета му, размишлявайки за Тед и за онова, което му бе казал.

Грешка беше, че прие Тед за клиент, огромна грешка. Този тип просто не разбираше как стават нещата във Вашингтон. И най-вече не разбираше темпото, с което се придвижват. Тед се обличаше добре, говореше като образован човек, но под лустрото Уитман усещаше, че детството му е било мизерно и сурово. Беше бандит с диплома. А и онази горила, която доведе на срещата… Каква беше тази история? Какво се канеше да направи Тед? Да му счупи краката, ако не изпълни желанието му?

За жалост, отговорът на този въпрос гласеше: може би.

Всъщност единственото, което Тед искаше от него, беше да уговори среща. Можеше да го направи или поне така смяташе. Както каза на Тед, Джон Махоуни беше непредсказуем. После му хрумна, че информацията, която беше получил от Тед, може да бъде от полза на няколко души, които бяха много по-важни за бизнеса му от Тед Алън. Ако използваше правилно сведенията, можеше да навреди на Джон Махоуни, а за няма и десет секунди се сещаше за десетина души, които биха желали да навредят на Джон Махоуни. В същото време споделеше ли информацията на Тед с твърде много хора, тя щеше да се обезцени. Затова Престън Уинстън трябваше да се спре на един-единствен подходящ човек, който щеше да му бъде от полза не само днес, но и за в бъдеще. Той обходи мислено политическия пейзаж и след няколко минути бе готов да направи избор.

Съществуваше обаче един съществен проблем. Ако Тед научеше, че Уинстън е споделил информацията с още някой, нямаше да бъде никак доволен. И какво щеше да направи? Да го убие?

Може би.

— Престън, след десет минути трябва да тръгвам, така че побързай, синко.

— Разбира се, господин конгресмен — отвърна Уитман, — благодаря, че отделихте време да ме приемете. — Малко се дразнеше на навика на Робърт Феърчайлд да го нарича „синко“, защото двамата бяха почти връстници.

Големият Боб Феърчайлд беше един от най-влиятелните републиканци в Конгреса. Беше на четирийсет и девет години, висок метър и деветдесет и пет и слаб като вейка. Тъмната му коса лъщеше от гела, с който я приглаждаше, за да я укроти, а очите му бяха малки, черни и студени. Щеше да е красив мъж, ако имаше брадичка.