Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 32

Точно затова Тед Алън нае Престън Уитман. Плати му сто хиляди долара да прокара нещо в Конгреса, обаче засега лобистът не успяваше. Уитман го предупреди предварително, че не може да му обещае, че ще изпълни желанието му, обаче на Тед не му пукаше. В света на Тед, ако дадеш на някого сто хиляди, очакваш да видиш резултати. Ал също никак не беше доволен. Той подозираше, че Тед е дал парите като подкуп на някой конгресмен, и одобряваше подкупите, защото те му бяха понятни. Не можеше да проумее обаче защо трябва да се плаща на лобист, който да повлияе на няколко конгресмени по законен — или предимно законен — начин. Ал беше динозавър, но с тежка опашка и много големи зъби.

Тед работеше над проекта повече от три години и беше похарчил за него повече от един милион от парите на Ал, включително за хонорара на Уитман. Ако успееше, Ал щеше да реши, че Тед командва слънцето, и тогава майната му на Макгрудър. Обаче ако не успееше… Е, не знаеше какви ще бъдат последиците, но надали щяха да са добри. Може би дори щяха да са фатални. С Ал никога не се знаеше.

Проектът. В Атлантик Сити в момента имаше конгресен център, който беше на поне петнайсет години и направо се рушеше. Отделно имаше автобусна и железопътна гара, където пристигаха глупаците от Ню Йорк, Филаделфия и Вашингтон. Тед беше успял да убеди подходящите хора, че Атлантик Сити се нуждае от нов конгресен център с автобусни и влакови терминали, които да бъдат свързани с търговски център като на Юниън Стейшън във Вашингтон. За да набере подкрепа за проекта, беше подкупил неколцина местни и изнудваше още няколко души, но преди всичко се бе постарал да продаде идеята — както би постъпил всеки добър бизнесмен. Беше убедил членовете на общинския съвет, кмета и щатските представители, че Атлантик Сити ще има полза от нов конгресен център: за хората, за работните места и за данъците.

Най-трудно му беше да убеди Ал, че трябва да вложи малко пари, за да спечели много. Разбира се, Макгрудър беше против него на всяка стъпка и повтаряше на Ал, че излива пари на вятъра. Накрая обаче Тед победи. Опече си идеално работата, а никак не му беше лесно.

Ал щеше да има многобройни ползи от проекта. За строителството на новия комплекс щяха да са нужни два парцела, които Тед беше придобил, а Ал щеше да получи десет пъти повече от първоначалното вложение. Самото изпълнение щеше да бъде възложено на конкретна строителна компания — това беше категорично уредено — и Ал щеше да получи огромна комисиона от нея. Освен това строителната компания щеше да бъде принудена да използва профсъюзна работна ръка, а Ал дърпаше конците на двата най-големи профсъюза — на дърводелците и на електричарите, — така че щеше да получи процент от парите за членски внос и за пенсии. И това не беше всичко. Ал беше законен партньор в циментов завод, разположен извън Трентън, а Тед се беше погрижил да бъде включено изискване за използването на материали, произведени в Джърси, ако има такива, а за строителството на конгресен център щеше да е нужен много цимент. Разбира се, политиците от Джърси го бяха подкрепили по този въпрос. Черешката на тортата в проекта беше движещата се пътечка, която щеше да отвежда глупаците от автогарата и железопътната гара до заведенията на крайбрежната алея, а първото място, което щеше да изниква пред погледа им, беше „Атлантик Палъс“.