Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 24

— Не разбирам. Какво означава това? — попита Демарко.

— По онова време екип от „Рестън“ разработваше биоразградима пластмасова бутилка. Нали знаеш откачените еколози, които твърдят, че пластмасовите бутилки ще останат и след десет милиона години? Е, екипът беше изработил бутилка, която да се разгражда шест месеца след отварянето. Очертаваше се огромен пробив, а компанията, с която работехме, щеше за известно време да е номер едно на пазара. Само че в крайните етапи на разработване на продукта се появиха проблеми, които не бяха забелязали при по-ранните изследвания, и изоставиха проекта.

Да, Демарко си представи ясно: пиеш си безалкохолно, но изведнъж дъното се отделя и целият се оливаш с кока-кола. Само че не го каза, а попита:

— Смяташ, че Кембъл е предупреждавал някой, закупил акции от компанията за бутилки, да ги продаде ли?

— Не знам, но може би.

— Преди колко време се случи това? През коя година?

— Ами през две хиляди и десета. Или през първата половина на две хиляди и единайсета. Помня, че беше преди една-две години.

— Помниш ли през кой месец?

— Не.

— Казваш, че си отишла при Кембъл, защото си искала да наемеш консултант. Можеш ли да ми кажеш точната дата на телефонното обаждане, като се ориентираш по датата на договора с консултанта?

— Така и не го наех. Оказа се, че нямаме нужда от него.

— Мамка му. Има ли нещо друго освен това обаждане, което те кара да подозираш Кембъл?

Моли не отговори веднага. Демарко направо щеше да откачи от нейното постоянно умуване.

— Ти ме попита кой може да има достъп до моите лични данни. В „Личен състав“ имат номера на социалната ми осигуровка и понеже ми превеждат заплатата по банков път, знаят и къде е сметката ми.

— Това е добре, Моли, полезна информация. Още нещо?

Тя отново се поколеба. Ама какъв й беше проблемът, по дяволите?

— Ти ме попита дали не се сещам за някого, който живее по-охолно, отколкото може да си позволи, и това ме накара да се замисля за Дъг. Той взема добра заплата, поне сто и петдесет хиляди годишно, но къщата му сигурно струва няколко милиона. Огромна е. Освен това има морска вила и яхта. Непрекъснато организира купони и кани колеги от Службата на вилата си на барбекю, на водни ски и такива неща. Казвам само че отстрани погледнато, живее по-охолно, отколкото може да се очаква, но може и да не е така. Не знам. А, и още нещо. Веднъж ми спомена, че смята да се пенсионира, когато навърши петдесет, което е доста рано.

Е, това си беше разкритие. Демарко трудно можеше да си представи човек с придобивките на Кембъл да си позволи ранно пенсиониране. Сигурно беше затънал в дългове, а съдейки по състоянието на пазарите през последните години, пенсионните му осигуровки вероятно бяха в същото състояние като на всички останали.

— Кембъл женен ли е? — попита Демарко.

— Да.

— Съпругата му богата ли е?

— Не знам.

— Е, може тя да има хубава работа — отбеляза Демарко.

— Мисля, че тя не работи, но не съм сигурна.

— Моли, нека те попитам нещо. Защо не докладва Кембъл, когато го чу да води онзи разговор по телефона?