Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 65

— Повтаряш все едно и също — каза Никола, — но никакво обяснение не предлагаш.

— В края на краищата не е там работата… — промълви Колин.

Никола стана и се протегна. Изглеждаше тъжен.

— Вече не готвиш по рецепти на Гуфе — продължи Колин. — Занемарил си и кухнята, и себе си.

— Не е вярно… — запротестира Никола.

— Остави ме да се доизкажа — рече Колин. — Не се обличаш празнично в неделя и не се бръснеш всеки ден.

— Да не би да е престъпление?… — вметна Никола.

— Престъпление е — отсече Колин. — Не мога да ти плащам колкото заслужаваш. Но напоследък нивото ти спада, за което и аз имам известна вина.

— Не е вярно — възпротиви се Никола. — Не си виновен, че в момента имаш неприятности.

— Виновен съм — настоя Колин. — Това е, защото се ожених и защото…

— Глупости — каза Никола. — А кой ще готви?…

— Аз — отрони Колин.

— Но ти ще ходиш на работа!… Няма да имаш време…

— Не, едва ли ще работя, нали продадох пианоктейла за две хиляди и петстотин дублезона.

— Да, но докога ще изкараш с тях?…

— Отиваш у Понтозанови — нареди Колин.

— Ох, ядосваш ме… Ще отида, но не е хубаво от твоя страна.

— Ще си възвърнеш добрите обноски.

— Ти доста протестираше срещу тях.

— Да, защото при мен не са необходими.

— Ядосваш ме — повтори Никола, — ядосваш ме и само ме ядосваш…

XLVII

Колин чу, че на вратата се чука, и се забърза нататък. На единия от пантофите му имаше голяма дупка и той мушна крака си под килима.

— Нависоко живеете — каза Манжманш, влизайки.

Той силно пухтеше.

— Добър ден, докторе — поздрави Колин и се изчерви, защото нямаше как да крие повече крака си.

— Сменили сте апартамента — установи професорът, — предишният беше по-близо.

— Не — отрече Колин, — същият си е…

— Като се шегувате, поне го правете с необходимата сериозност и измисляйте по-остроумни отговори.

— Нима? — промълви Колин. — Сигурно сте прав…

— Как е болната? — попита професорът.

— Оправя се — отвърна Колин. — Изглежда по-добре и вече няма болки.

— Хм!… — изсумтя професорът. — Това е подозрително.

Професорът, следван от Колин, тръгна към вратата на Клое. Наведе глава, за да не се удари в рамката на вратата, но тъкмо тогава рамката допълнително се сниши и професорът гръмко изруга. Клое наблюдаваше сцената от леглото и се смееше.

Стаята съвсем се беше смалила. Килимът, за разлика от килимите в другите стаи, се бе удебелил и сега леглото се намираше в малка ниша с копринени завеси. Големият прозорец беше неузнаваем, каменните израстъци се бяха съединили, образувайки четири малки квадратни прозорчета. Светлината в стаята леко сивееше, но беше ярка. Бе топло.

— Още ли твърдите, че не сте си сменили апартамента, а? — тросна се Манжманш.

— Кълна ви се, докторе… — започна Колин.

Млъкна, защото докторът го гледаше със съмнение и тревога.

— Пошегувах се!… — каза той със смях, приближи се до леглото и заповяда: — Съблечете се, ще ви преслушам.

Клое разтвори болерото си, обшито с пух.

— Аха! — възкликна Манжманш. — Значи там са ви оперирали…