Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 64

— В такъв случай съм съгласен! — заяви Колин.

— Ето — подаде му парите антикварят.

Колин ги пое и внимателно ги прибра в портфейла си. Леко залиташе.

— Подкосяват ми се краката — пророни той.

— Това е в реда на нещата — успокои го антикварят. — Ще идвате ли от време на време да чуем по едно?…

— Обещавам — рече Колин. — Сега се налага да тръгвам, Никола ще ми се кара.

— Ще ви поизпратя — каза антикварят. — Трябва да купя една дреболия.

— Много мило от ваша страна!… — откликна Колин.

Излязоха. Синьо-зеленото небе се беше схлупило почти до паважа и едри бели петна се виждаха там, където се разбиваха облаците.

— Имало е буря — предположи антикварят.

Те повървяха малко заедно, сетне спътникът на Колин се спря пред един магазин.

— Почакайте ме за минутка, веднага се връщам!…

Антикварят влезе. Колин видя как той избра някакъв предмет, дълго се взира през него на светлината, после го мушна в джоба си.

— Готово!… — възкликна той, като затвори вратата.

— Какво купихте? — попита Колин.

— Нивелир — отговори антикварят. — Имам намерение да изсвиря целия си репертоар, след като ви изпратя. После ще трябва доста да повървя.

XLVI

Никола наблюдаваше фурната. Разположил се бе пред нея, въоръжен с маша и бензинова горелка, и оглеждаше вътрешността. Горната част леко бе хлътнала надолу и ламаринените стени се бяха размекнали като затоплено сирене. Никола чу стъпките на Колин в коридора и стана. Чувстваше се уморен. Колин бутна вратата и влезе. Видът му беше доволен.

— Е, какво? — попита Никола. — Успя ли?

— Продадох го — отвърна Колин. — За две хиляди и петстотин…

— Дублезона?… — каза Никола.

— Да — отговори Колин.

— Невероятно!

— Аз също не разчитах на толкова. С фурната ли се занимаваш?

— Да — каза Никола. — Заприличала е на казан за огнище с дървени въглища и се чудя как, по дяволите, е възможно…

— Наистина е странно, но не повече отколкото всичко друго. Видя ли коридора?

— Да — рече Никола, — става чамов…

— Пак ти повтарям, че не ми се иска да оставаш тук — заяви Колин.

— Получи се писмо — прекъсна го Никола.

— От Клое?

— Да — каза Никола, — на масата е.

Докато разпечатваше плика, Колин сякаш чуваше нежния глас на Клое. Трябваше просто да се заслуша, за да прочете писмото. То гласеше:

Мили Колин,

Добре съм, времето е хубаво. Неприятни са единствено снежните къртици. Това са животни, които се движат пълзешком между снежната покривка и земята, имат оранжева козина и нощем вият. Правят големи купчини сняг, в които човек лесно може да пропадне. Слънцето е силно. Скоро ще се върна.

— Новините са добри — каза Колин. — И така, ще отидеш ли у Понтозанови?

— Не — заяви Никола.

— Ще отидеш — отсече Колин. — Те имат нужда от готвач, а и не желая да оставаш тук… много бързо остаряваш. Пък и ти обясних, че вече съм подписал.

— А мишката? — попита Никола. — Кой ще я храни?

— Аз ще се грижа за нея — обеща Колин.

— Невъзможно е! — възрази Никола. — Освен това аз съм извън играта…

— Напротив — рече Колин. — Атмосферата тук те съсипва… Никой не е в състояние да издържи…