Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 62

— Защо пък нелогично? — осведоми се директорът.

— Защото на мързеливец именно работа не бива да се дава — отвърна Колин.

— Аха! — възкликна заместник-директорът. — Значи вие искате да заемете мястото на директора?

При тази мисъл директорът избухна в смях и каза:

— Той е просто изумителен!…

Сетне лицето му помръкна и той още повече отдръпна креслото си назад.

— Отведете го… — нареди той на заместник-директора. — Сега разбирам защо е дошъл… Хайде, бързо… Вън, ленивецо!

Заместник-директорът се втурна към Колин, който обаче беше докопал оставената на масата папка.

— Ако само ме докоснете… — закани се той и отстъпи предпазливо към вратата.

— Махай се! — кресна директорът. — Дяволско изчадие!

— Дърт тъпак — каза Колин и натисна дръжката.

Той хвърли папката към бюрото и хукна по коридора. Когато стигна до приемната, разсилният стреля по него с пистолета и книжният куршум направи дупка с форма на череп във вратата, която току-що се бе захлопнала.

XLV

— Признавам, че е хубава вещ — каза собственикът на антикварния магазин, като се въртеше около пианоктейла на Колин.

— Изработен е от клен с изкуствена шарка — обясни Колин.

— Виждам — рече антикварят. — Предполагам, че действа добре.

— Това е най-ценната ми вещ — заяви Колин.

— Сигурно ви е мъчно — промълви антикварят и се наведе да разгледа жилките на дървото. — Издуха няколко прашинки, които накърняваха блясъка, и добави: — Не е ли по-добре да припечелите пари, като се хванете на работа и си го задържите?

Колин си припомни кабинета на директора и пистолетния изстрел на разсилния и отговори:

— Не.

— Все пак ще ви се наложи, когато не ви остане нищо за продан — заяви антикварят.

— Ако разходите ми спрат да нарастват — започна Колин, но се поправи, — ако разходите ми престанат да се увеличават, бих могъл да преживявам, без да работя, като постепенно продавам вещите си. Не че ще живея кой знае как, но все някак ще живея.

— Не обичате ли да работите? — попита антикварят.

— О, ужасно е! — възкликна Колин. — Това принизява човека до нивото на машината.

— Но разходите ви не престават да се увеличават? — продължи антикварят.

— Цветята струват много скъпо, престоят в планината също…

— Ами ако тя оздравее? — каза антикварят.

— О! — въздъхна Колин, усмихна се щастливо и добави: — Би било чудесно!…

— Нали не е съвсем невъзможно? — рече антикварят.

— Не, разбира се!…

— Но е нужно време.

— Да — потвърди Колин, — а слънцето си отива…

— Но ще се върне — окуражи го антикварят.

— Не вярвам — каза Колин. — Всичко става в дълбочина.

Настъпи мълчание.

— Зареден ли е? — попита антикварят, посочвайки пианоктейла.

— Да — отвърна Колин. — Всички резервоари са пълни.

— Свиря доста добре на пиано, бихме могли да го изпробваме.

— Ако желаете — каза Колин.

— Ще потърся табуретка.

Бяха в средата на магазинчето, където Колин беше наредил да пренесат пианоктейла. Навсякъде имаше купища странни неща с форми на кресла, столове, масички и други мебели. Не беше особено светло и миришеше на индийски восък и на син вибрион. Антикварят намери една табуретка от калайдисано желязно дърво и се настани пред пианоктейла. Беше издърпал езичето на бравата, така че вратата бе онемяла и нямаше да ги обезпокои.