Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 60

— Радиаторите не работят ли вече? — попита Шик, като вдигна яката на сакото си.

— Работят — каза Колин, — и то през целия ден, но нищо не помага. Тук започна всичко…

— Лоша работа — заяви Шик. — Трябва да се извика архитектът.

— Беше тук — рече Колин — и оттогава се разболя.

— О, сигурно ще се оправи.

— Не вярвам. Ела да си изядем десерта заедно с Никола.

Влязоха в кухнята. И тук всичко се беше смалило.

Никола седеше пред лакираната в бяло маса и ядеше разсеяно, зачетен в някаква книга.

— Слушай, Никола… — обърна се към него Колин.

— Да — откликна Никола, — тъкмо се канех да ви донеса десерта.

— Не е там въпросът — каза Колин. — Ще го изядем тук. Друго искам да те питам. Никола, не желаеш ли да те уволня?

— Не — рече Никола.

— Налага се — заяви Колин. — Тук се съсипваш. За една седмица остаря с десет години.

— Седем — поправи го Никола.

— Не искам да те виждам такъв. Ти нямаш вина. То си е от атмосферата.

— Ами на теб не ти ли се отразява? — каза Никола.

— При мен не е същото. Аз на всяка цена трябва да излекувам Клое, всичко останало ми е безразлично, ето защо на мен не ми влияе. Какво става с твоя клуб?

— Почти не ходя там… — отговори Никола.

— Не искам това да продължава — повтори Колин. — Понтозанови търсят готвач, подписах договора вместо теб. Нали си съгласен?

— Не — каза Никола.

— Нищо — рече Колин, — все пак ще отидеш при тях.

— Отвратително е от твоя страна — възмути се Никола. — Все едно съм плъх, който бяга от потъващ кораб.

— Не — отрече Колин. — Просто така трябва. Знаеш колко ми е мъчно.

— Знам — промълви Никола и затвори книгата. После закри с ръце лицето си.

— Нямаш основание да се сърдиш — обади се Колин.

— Не се сърдя — изръмжа Никола. — Вдигна глава. Плачеше без глас. — Аз съм идиот — отсече.

— Ти си чудесен човек, Никола — каза Колин.

— Не — възрази Никола. — Бих искал да се усамотя някъде. В някоя дюля например. Заради приятната миризма. Пък и там ще съм на спокойствие.

XLIV

Колин се изкачваше по стълбите, слабо осветени от неподвижни стъклописи, и се озова на първия етаж. Пред него черна врата се открояваше върху студената каменна стена. Той влезе, без да позвъни, попълни един въпросник и го връчи на разсилния, който веднага го изпразни, смачка го на топка, сложи го в дулото на пистолет с освободен предпазител и се прицели внимателно в съседно гише. Натисна спусъка, запушвайки дясното си ухо с лявата ръка, и пистолетът гръмна. Разсилният невъзмутимо се зае да го презарежда за следващия посетител.

Колин остана прав, докато някакъв звънец не нареди на разсилния да го въведе в кабинета на директора.

Той последва разсилния в дълъг проход с изпъкнали нагоре завои.

Стените бяха перпендикулярни на пода, но на завоите се наклоняваха под съответен ъгъл и трябваше човек да се движи със страхотна скорост, за да запази равновесие. Преди да разбере какво става, Колин се намери пред директора. Седна чинно на един непредразполагащ стол, който щом усети тежестта му, започна да се мята на всички страни и се усмири едва когато господарят му вдигна властно ръка.