Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 59

— Струва ми се, че се променя — каза той.

— Как така? — попита Колин без особено любопитство.

— Стеснява се — отвърна Шик. — И стаята също…

— Нима е възможно? — рече Колин. — Не, няма как…

Шик не отговори. Взе молив и бележник и записа числата.

— Намери ли си работа? — продължи той.

— Не… — промълви Колин. — Имам една среща след малко и друга утре.

— Каква работа търсиш?

— О, каквато и да е. Стига да ми плащат. Цветята са много скъпи.

— Да — потвърди Шик.

— А твоята работа как върви? — осведоми се Колин.

— Бях намерил един човек да ме замества, понеже имах да върша много неща…

— Шефовете ти бяха ли съгласни?

— Да, той беше добре подготвен.

— И после? — попита Колин.

— Когато реших да се върна, ми казаха, че онзи бил много подходящ за длъжността, но ако съм искал, можели да ме назначат на друга работа, само че по-ниско платена.

— Твоят чичо вече не ти ли дава пари? — попита Колин.

Всъщност това не беше въпрос, положението бе ясно.

— Няма как да му искам — каза Шик. — Той почина.

— Не си ми казал…

— Не е особено интересно — промърмори Шик.

Никола влезе отново, този път с мазен тиган, в който се мятаха три почернели наденички.

— Яжте ги така — рече той. — Не успях да се преборя с тях. Страшно жилави са. Сложих им азотна киселина, затова са черни, но явно не им е била достатъчна.

Колин успя да набоде една от наденичките и тя се сви в предсмъртен гърч.

— Справих се с едната — каза той. — Твой ред е, Шик.

— Мъча се — заяви Шик, — но не е лесно.

Наденичката изпусна силна и мазна струя, която опръска масата.

— По дяволите! — възкликна Шик.

— Няма нищо — успокои го Никола, — полезно е за дървото.

Шик успя да сложи в чинията си втората наденичка, а Никола отнесе третата обратно в кухнята.

— Чудя се какво става — обади се Шик. — Така ли беше преди?

— Не — призна Колин. — Всичко се променя. Не мога нищо да сторя. Като проказа е. Откакто ми свършиха дублезоните…

— Съвсем ли свършиха? — попита Шик.

— Почти… — отговори Колин. — Предплатих за престоя в планината и за цветята. Нищо не жаля, за да спася Клое. Но иначе нещата не вървят добре.

Шик дояде наденичката.

— Ела да видиш коридора към кухнята — предложи Колин.

— Идвам — каза Шик.

От двете страни през прозорците едва-едва се различаваха потъмнелите изцъклени слънца, изпъстрени с едри черни петна и слабо сияещи в центъра.

Няколко тънки снопа слънчеви лъчи успяваха да проникнат в коридора, но щом докоснеха някога блестящите теракотени плочки, тутакси се втечняваха и потичаха, като оставяха дълги влажни дири. Стените лъхаха на зимник. В един ъгъл мишката с черните мустачки си беше стъкмила убежище над равнището на пода. Тя вече не можеше да играе както преди със златните лъчи. Беше се сгушила в купчина парцали и трепереше. Дългите й мустачки лепнеха от влага. По едно време бе съумяла да остърже донякъде плочите, та да заблестят отново, но този труд беше непосилен за малките й лапички. Оттогава все стоеше в ъгъла, зъзнеща и отпаднала.