Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 54

XXXIX

Професор Манжманш потупа Колин по гърба.

— Не се безпокойте, приятелю, може да се оправи — каза той.

Колин бе свел очи, видимо сломен. Клое го държеше за ръката. Опитваше се да изглежда весела.

— Да, разбира се — рече тя. — Няма да трае дълго.

— Сигурно… — прошепна Колин.

— И така — добави професорът, — ако тя следва предписаното лечение, вероятно ще се оправи.

— Вероятно… — повтори Колин.

Намираха се в кръглия вестибюл и гласът на Колин отекваше, сякаш идеше от много далече.

— Все пак ще ви изпратя сметката — заключи професорът.

— Разбира се — отрони Колин. — Благодаря ви за грижите, докторе…

— И ако състоянието й не се подобри — добави професорът, — пак ще дойдете… Можем да помислим и за операция…

— Да, естествено — рече Клое, вкопчи се в ръката на Колин и този път заплака.

Професорът дърпаше брадичката си с две ръце.

— Много неприятно — обади се.

Настъпи мълчание. Сестрата се появи зад прозрачната врата и леко почука два пъти. Пред нея, вътре в самото стъкло, светна надпис „Влезте!“.

— Един господин ме помоли да съобщя на господина и госпожата, че Никола ги чака.

— Мерси, Пърша — отговори професорът, — свободна сте.

Сестрата излезе.

— Е, ние си тръгваме, докторе — промълви Колин.

— Да, да… — каза професорът. — Довиждане. Лекувайте се… Опитайте се да заминете някъде…

XL

— Не е ли добре? — попита Никола, без да се обръща.

Клое продължаваше да плаче, заровила лице в бялата кожа на тапицерията, а Колин имаше вид на мъртвец. От тротоара идеше все по-силен мирис. Етерните изпарения изпълваха улицата.

— Потегляй! — нареди Колин.

— Какво й има? — настоя Никола.

— О, по-лошо не може да бъде! — рече Колин. Той веднага осъзна какво е казал и погледна Клое. В този миг толкова я обичаше, че му идваше да се самоубие заради необмислените си думи.

Клое хапеше юмруците си, сгушена в ъгъла на колата. Лъскавите коси й закриваха лицето. Кожената шапчица бе паднала в краката й. Тя плачеше неудържимо като бебе, само че безгласно.

— Прости ми, Клое, аз съм чудовище — промълви Колин.

Той се примъкна към нея и силно я притисна към себе си. Целуваше жалните й уплашени очи и чуваше как сърцето й тупти глухо и бавно.

— Ще те излекуваме — добави той. — Исках просто да кажа, че няма нищо по-лошо от това да те виждам болна, каквато и да е болестта…

— Страх ме е — рече Клое. — Сигурно ще ме оперират…

— Не — заяви Колин. — Ще оздравееш, преди да се наложи.

— От какво е болна? — повтори Никола. — Мога ли с нещо да помогна?

Той също изглеждаше отчаян. Неизменната му самоувереност доста бе намаляла.

— Клое, миличка, успокой се — каза Колин.

— Разбира се — обади се Никола, — тя ще се оправи много бързо.

— Водна лилия — промълви Колин. — Откъде ли я е прихванала?…

— Водна лилия ли има? — попита недоверчиво Никола.

— Да, в десния бял дроб — отвърна Колин. — Отначало професорът смяташе, че е някакво животно. А ето какво излезе. Видяхме я на екрана. Вече е доста голяма, но сигурно ще успеем да се преборим.