Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 53

Фирмата на професор Манжманш представляваше огромни челюсти, захапали лопата, от която само металната част стърчеше навън. Клое я напуши смях. Съвсем лек и съвсем тих, защото я беше страх да не се закашля отново. По стените висяха цветни фотографии, изобразяващи чудотворните изцеления на професора. Към снимките бяха насочени прожектори, които в момента не светеха.

— Виждаш ли? — рече Колин. — Той е голям специалист. Другите къщи не са така добре украсени.

— Това доказва само, че има много пари — отсече Клое.

— Или че е човек с вкус — добави Колин. — Много е художествено.

— Да — повтори Клое, — прилича на образцова кланица.

Те влязоха и се озоваха в просторен кръгъл вестибюл, облицован с бял емайл. Една медицинска сестра се приближи към тях.

— Имате ли уговорен час? — попита тя.

— Да — каза Колин, — но може би сме позакъснели…

— Няма значение — успокои ги сестрата. — За днес професорът приключи с операциите. Бихте ли ме последвали?

Те се подчиниха и стъпките им закънтяха отсечено и глухо по емайлирания под. В кръглото помещение имаше много врати. Сестрата ги поведе към една от тях, над която се виждаше умалено копие от ковано злато на огромната външна фирма. Тя отвори пред тях вратата и им направи път да влязат. Колин и Клое бутнаха втора врата, прозрачна и тежка, и се озоваха в кабинета на професора, който стоеше прав пред прозореца и парфюмираше брадичката си с четка за зъби, натопена в екстракт от опопанакс.

Щом чу шума, той се насочи към Клое с протегната ръка.

— Е, как се чувствате днес?

— Хапчетата бяха ужасни — каза Клое.

Лицето на професора помръкна. В момента видът му беше като на мелез след осмо кръстосване на породи.

— Неприятно… — промърмори той. — Все пак си мислех…

Остана цяла минута неподвижен и много съсредоточен, след което се сети, че още стиска четката за зъби.

— Дръжте това — рече той на Колин и му я пъхна в ръцете. Сетне се обърна към Клое: — Седнете, моето момиче. — Заобиколи бюрото, сам седна и продължи: — Виждате ли, имате нещо на белия дроб. По-точно нещо в белия дроб. Надявах се да е… — Изведнъж млъкна и стана. — Нямаме време за празни приказки. Елате с мен. Оставете четката където искате — заяви той на Колин, който не знаеше къде да я дене.

Колин понечи да тръгне след Клое и професора, ала някакъв невидим, но осезаемо плътен воал му препречи пътя. Изведнъж странен ужас стегна сърцето му и то заби неравномерно. Колин се опита да се овладее и стисна юмруци. Напрегна се докрай и успя да направи няколко крачки и щом докосна ръката на Клое, преградата изчезна.

Професорът водеше Клое към малко бяло помещение с хромиран таван. Масивен уред с гладка повърхност заемаше цяла стена.

— Седнете — каза професорът. — Няма да продължи много.

Срещу машината имаше екран от червено сребро в кристална рамка. Едно-единствено копче за регулиране от черен емайл блещукаше върху пулта.

— Ще останете ли? — обърна се професорът към Колин.

— Бих желал — отвърна му Колин.

Професорът завъртя копчето. Светлината изтече от стаята във вид на сияен поток, който се изля под вратата и през един отдушник над машината. Екранът постепенно придоби яркост.