Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 52

— Тогава ще кажа на Никола да дойде да ни вземе оттам с колата — предложи Колин.

— О, щом толкова държиш…

За посещението при лекаря тя си бе облякла нежносиня рокля с много дълбоко деколте, наметка и шапчица от рис. Обувките от оцветена змийска кожа допълваха тоалета й.

— Хайде, котенце — подкани я Колин.

— Това не е котенце — поясни Клое. — А рис.

Те излязоха от стаята и се озоваха в преддверието. Клое спря пред прозореца.

— Какво става тук? Не е така светло както обикновено…

— Ами, ами… — възрази Колин. — Слънчево си е.

— Не — каза Клое. — Много добре си спомням, че слънцето стигаше ей до тази шарка на килима, а сега прониква само дотук…

— Зависи от часа — заяви Колин.

— Не, не зависи, наблюдавала съм го точно в този час!…

— Ще надзърнем утре в същия час — обеща Колин.

— Ето виж, преди стигаше до седмата черта, а сега до петата…

— Ела — рече Колин. — Закъсняваме.

Докато минаваше пред голямото огледало в покрития с плочи коридор, Клое се усмихна на образа си. Нямаше начин болестта й да е сериозна и занапред те често щяха да се разхождат заедно. Ще пестят, той все още имаше достатъчно дублезони, за да живеят приятно. Може би той ще започне работа…

Стоманеното езиче на бравата щракна и вратата се затвори. Клое пристъпваше със ситни, леки крачки. Колин правеше една за нейни две.

— Доволна съм — каза Клое. — Слънчево е и дърветата ухаят.

— Разбира се! — потвърди Колин. — Нали е пролет!

— Нима? — Клое го погледна закачливо.

Свиха надясно. След две дълги сгради започваше медицинският квартал. Сто метра по-нататък ги лъхна миризмата на упойките, които при силен вятър стигаха още по-далече. Тротоарът се промени. Сега представляваше широк и плитък канал, покрит с гъста бетонна решетка. Под нея течеше смес от спирт и етер, която влачеше тампони, напоени с лимфа и гной, а от време на време, за разнообразие, и с кръв. Нишки от полусъсирена кръв багреха тук-там талазите, а полуразложени късове плът бавно плуваха с въртеливо движение на разтапящи се айсберги. Усещаше се само дъх на етер. Марли и бинтове също се носеха по течението и бавно размотаваха ленивите си пластове. От всеки дом излизаше отходна тръба, която се изливаше в главния канал и бе достатъчно човек да се вгледа, за да разбере специалността на живеещия там лекар. Едно око се изтърколи, взря се в тях за миг и изчезна под дебел слой памук, червеникав и разплут като болна медуза.

— Тук не ми харесва — заяви Клое, — въздухът е много чист, но гледката не е приятна.

— Не е — съгласи се Колин.

— Ела на платното.

— Не — възпротиви се Колин, — ще ни сгазят.

— Сбърках, като се отказах от колата — рече Клое. — Краката не ме държат.

— Имаш късмет, че той живее доста далеч от квартала на голямата хирургия.

— Не говори така! — помоли Клое. — Скоро ли ще стигнем?

Изведнъж тя отново се закашля и Колин пребледня.

— Недей да кашляш, Клое!… — каза умолително той.

— Няма, мили Колин… — промълви тя, като с усилие се сдържаше.

— Не кашляй… пристигнахме… тук е.