Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 55

— Естествено — потвърди Никола.

— Не можете да си представите какво ми е — изхлипа Клое. — Толкова ме боли, когато тя мърда!

— Не плачете! — каза Никола. — Това изобщо не помага. Само ще се изморите.

Колата потегли. Никола караше бавно из лабиринта от улици. Слънцето бавно залязваше между дърветата и вятърът ставаше по-хладен.

— Докторът препоръча тя да отиде на планина — рече Колин. — Смята, че студът щял да убие тая гадост…

— Сигурно й се е лепнала по време на пътуването — предположи Никола. — Пълно беше с подобни гнусотии.

— Освен това той казва, че около нея винаги трябва да има цветя… — добави Колин. — Те щели да подплашат това чудо…

— Защо? — зачуди се Никола.

— Защото, ако цъфне, ще се размножи. Но няма да позволим да цъфне…

— И това ли е цялото лечение? — попита Никола.

— Не — каза Колин.

— Какво още?

Колин се колебаеше дали да отговори. Усещаше как Клое плаче до него и се ужасяваше от мъчението, на което трябваше да я подложи.

— Не бива да поема течности… — промълви той.

— Как така? — озадачи се Никола. — Никак ли?

— Никак — каза Колин.

— Все пак не може нищо да не пие!…

— Две лъжички на ден… — прошепна Колин, сетне замълча и се загледа напред в пътя.

XLI

Ализ звънна два пъти и зачака. Входната врата й се струваше по-тясна отпреди. Килимът сякаш бе потъмнял и изтънял. Отвори й Никола.

— Добър ден!… — поздрави той. — Идваш да ги видиш ли?

— Да — каза Ализ, — вкъщи ли са?

— Ела, Клое е тук — отвърна Никола.

Той затвори вратата. Ализ се взираше в килима.

— По-тъмно е отколкото преди. На какво се дължи?

— Не знам — отвърна Никола.

— Странно — рече Ализ. — Тук нямаше ли картина?

— Не си спомням — каза Никола. — Той недоумяващо поглади косите си и добави: — Всъщност като че ли атмосферата не е вече същата.

— И аз мисля така… — потвърди Ализ.

Беше облечена в добре скроен кафяв костюм и носеше букет нарциси.

— Добре изглеждаш — заяви Никола.

— Нали? — каза Ализ. — Шик ми подари този костюм…

— Отива ти — рече Никола.

— Имах късмет, че херцогиня Дьо Бовоар носи моя номер. Костюмът е купен на старо. Шик искаше непременно да се сдобие с една бележчица, която беше в джоба му, и се наложи да го купи.

Тя погледна Никола и добави:

— Май нещо не си добре…

— Хм, не знам. Струва ми се, че остарях.

— Покажи си паспорта.

Той бръкна във вътрешния си джоб.

— Ето го.

Ализ отвори паспорта и пребледня.

— На колко години си? — попита тя тихо.

— На двайсет и девет… — отвърна Никола.

— Погледни…

Той пресметна. Излизаха трийсет и пет.

— Не разбирам… — промълви.

— Сигурно има някаква грешка — каза Ализ. — Не изглеждаш на повече от двайсет и девет.

— Мислех, че изглеждам на двайсет и една… — рече Никола.

— Положително ще се оправиш — окуражи го Ализ.

— Харесвам косите ти — каза Никола. — Ела да видиш Клое.

— Но какво става тук? — попита угрижено Ализ.

— О, всичко е от тази болест — отговори Никола. — Разстроени сме. Ще се подмладя, когато нещата се оправят.

Клое лежеше, облечена в лилава копринена пижама и дълъг бродиран пеньоар от бежова коприна с оранжев оттенък. Беше обградена с множество цветя, най-вече орхидеи и рози. Имаше също хортензии, карамфили, камелии, кичести разцъфнали клонки от прасковени и бадемови дръвчета и китки жасмин. Гръдта й беше разголена и отдясно върху кехлибарената кожа се открояваше едро синьо цвете. Скулите й бяха зачервени, очите блестящи, но сухи, косите — леки и наелектризирани като копринени конци.