Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 50

— Ах!… — пророни търговецът на церове.

Той се наведе, извади изпод тезгяха карабина, прицели се спокойно и стреля. Машината се преметна във въздуха и падна, като все още потръпваше.

— Дреболия — обясни търговецът. — Понякога заекът взема връх над стоманата и тогава трябва да се ликвидира.

Той издигна машината, натисна долния картер, за да източи урината, а после я окачи на един пирон.

— Ето лекарствата — каза, като извади от джоба си една кутия. — Внимавайте, много са силни. Придържайте се към определената доза.

— Аха! — възкликна Колин. — А според вас против какво се употребяват?

— Не зная точно… — отговори търговецът.

Той прекара дългите си пръсти с вълнообразни нокти в белите си коси и добави:

— Могат да противодействат на много неща… Но едно обикновено растение не би издържало дълго.

— Аха… Колко ви дължа? — попита Колин.

— Изключително скъпо е — каза търговецът. — За вас би било по-добре да ме ударите по главата и да избягате, без да платите.

— О, прекалено съм уморен… — промълви Колин.

— В такъв случай ми дължите два дублезона — рече търговецът.

Колин извади портфейла си.

— Да знаете — заяви търговецът, — че това е пладнешки обир.

— Все ми е едно… — каза унило Колин.

Той плати и си тръгна. Шик го последва.

— Минавате се — обади се търговецът на церове. — Аз съм стар и без съпротивителни сили.

— Нямам време — прошепна Колин.

— Не е истина — възпротиви се търговецът. — Ако беше тъй, не бихте чакали толкова дълго…

— Нали имам лековете — отсече Колин. — Довиждане, господине…

Той вървеше по улицата странишком и на верев, за да си пести силите.

— Повярвай ми — заяви Шик, — няма да се разделя с Ализ заради това, че не сме женени.

— О, не знам… — каза Колин. — В края на краищата твоя си работа…

— Такъв е животът — продължи Шик.

— Не — рече Колин.

XXXVI

Вятърът се провираше между листата и излизаше от дърветата наситен с аромат на зелени пъпки и цветове. Хората крачеха по-изпъчени и дишаха по-дълбоко, тъй като имаше въздух в изобилие. Слънцето бавно разгръщаше лъчите си и предпазливо се насочваше към местата, до които нямаше пряк достъп. Плавно огъваше лъчите, придаваше им меки извивки, но се натъкваше на извънредно черни неща и тогава припряно се отдръпваше с отривисто и точно движение на позлатен октопод. Огромното му жарко туловище постепенно се приближаваше, докато застина и взе да облива континенталните води, а часовниците удариха три пъти.

Колин четеше на Клое любовен разказ с щастлив край. В този момент героят и героинята си пишеха писма.

— Защо е толкова дълго? — попита Клое. — Обикновено всичко се развива по-бързо.

— Да не би да си обиграна в тези неща? — рече Колин.

Той силно ощипа върха на един слънчев лъч, който щеше да докосне окото на Клое. Лъчът лениво се оттегли и се заразхожда по мебелите на стаята.

Колин затвори книгата.

— Имаш право, миличка Клое. — Стана и пристъпи към леглото. — Време е да си вземеш хапчето.

Клое потръпна.

— Много са неприятни — каза тя. — Необходимо ли е да ги гълтам?

— Мисля, че да — отговори Колин. — Тази вечер отивам при доктора, най-сетне ще разберем какво ти е. Но засега трябва да взимаш лекарствата. След това той може би ще ти предпише нещо друго…