Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 47

— Като акули са — продължи професорът. — Самосъжалително се сравнявам с корабокрушенец, когото стръвни животни чакат да задреме, за да преобърнат крехката черупка, в която той едва се крепи над водата.

— Хубав образ — одобри Клое и се засмя тихичко, за да не закашля отново.

— Не бързайте, моето момиче — заяви професорът, като положи ръка на рамото й. — Образът е безсмислен, понеже според „Вестник на строителя“ от петнайсети октомври четирийсет и четвърта година, противно на разпространеното мнение, само три-четири от трийсет и петте вида акули нападат хората. При това нападат човека по-рядко, отколкото той тях…

— Добре говорите, докторе — каза Клое възхитена.

Лекарят наистина й харесваше.

— Така пише във „Вестник на строителя“ — рече докторът. — Не съм си го измислил. Трябва да тръгвам.

Той шумно целуна Клое по дясната буза, потупа я по рамото и слезе по стълбичката. Десният му крак се препъна в левия, а левият в последното стъпало и той падна.

— Обзавеждането ви е особено — подметна той на Колин, докато енергично разтриваше гърба си.

— Извинете — каза Колин.

— Пък и тази сферична стая действа потискащо — добави професорът. — Опитайте се да пуснете „Пляскай от радост“, възможно е да си възвърне предишната форма. Ако това не помогне, издълбайте ъгли.

— Ще го имам предвид — кимна Колин. — Искате ли да пийнете нещо?

— Чудесна идея — одобри професорът. — Довиждане, моето момиче — извика той на Клое, преди да излезе от стаята.

Клое продължаваше да се смее. Отдолу те я виждаха как седи на голямото ниско легло като на тържествен подиум, огрян от страничен прожектор. Сияйни лъчи струяха от косите й като от слънце зад свежа трева, а светлината, докосваща кожата й, обливаше всичко с позлата.

— Имате хубава жена — заяви докторът на Колин в преддверието.

— Да — потвърди Колин.

Изведнъж той заплака, понеже знаеше, че на Клое й е зле.

— Хайде, хайде — каза професорът, — поставяте ме в неудобно положение. Трябва да ви утешавам… Погледнете…

Той извади от вътрешния джоб на сакото си бележник с червена кожена подвързия.

— Вижте, това е моята.

— Вашата? — попита Колин, като се опитваше да се успокои.

— Жена ми — поясни професорът.

Колин машинално разтвори бележника и избухна в смях.

— Ето на̀ — рече професорът. — Въздействието е безотказно. Всички се разхилват. Че какво толкова има у нея?

— Ннн… не знам — смотолеви Колин и се преви от неистов кикот.

Професорът прибра бележника.

— Всички сте едни и същи — каза той, — въобразявате си, че жените непременно трябва да бъдат красиви… Какво става с аперитива, ще го поднасяте ли?

XXXV

Колин, сподирян от Шик, влезе у търговеца на церове. Чу се „Дрън!“… и стъклото на вратата се събори върху старателно подредените шишенца и лабораторни уреди.

Обезпокоен от шума, продавачът се появи. Беше висок, стар и мършав, главата му беше окичена с щръкнала бяла грива.

Той се спусна към тезгяха, грабна телефона и набра някакъв номер с бързина, явно придобита от дългата практика.

— Ало!

Гласът му звучеше като корабна сирена, а подът под дългите му черни обувки за дюстабанлии отмерено се накланяше ту напред, ту назад, докато водни пръски заливаха тезгяха.