Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 45

Ъглите на стаята се закръгляха под въздействието на музиката. В момента Колин и Клое лежаха в центъра на сфера.

— Какво беше това? — попита Клое.

— „Как да се харесваш“ — отвърна Колин.

— Така и го усетих — рече Клое. — Дали лекарят ще успее да влезе в стаята, след като формата й толкова се промени?

XXXIV

Никола отиде да отвори. На прага стоеше лекар.

— Аз съм лекарят — заяви той.

— Добре — каза Никола. — Бихте ли си направили труда да ме последвате?

Той го поведе след себе си.

— Ето — продължи той, когато стигнаха в кухнята, — опитайте и ми кажете мнението си.

В стъклен силикатносодокалциев съд имаше отвара с особен цвят, който биеше на пурпурнокасисово и жлъчно зелено с леки оттенъци на хромовосиньо.

— Какво е това? — попита лекарят.

— Отвара… — отговори Никола.

— Виждам — каза лекарят, — но за какво е предназначена?

— Това е укрепителна напитка — поясни Никола.

Лекарят поднесе чашата към носа си, помириса и отпи, после се хвана с две ръце за корема, изпускайки чантата си.

— Действа ли? — обърна се към него Никола.

— Пфу!… Да! — отрони лекарят. — Като нищо ще те отрови… Вие ветеринар ли сте?

— Не — каза Никола, — готвач. Все пак действа, нали?

— Доста добре — отвърна лекарят. — Чувствам се ободрен.

— Елате да видите болната — прикани го Никола. Сега сте дезинфекциран.

Лекарят тръгна, но в обратна посока, движенията му бяха доста несигурни.

— Ей, какво ви става! — възкликна Никола. — В състояние ли сте да я прегледате?

— Ами… бих искал да чуя мнението на друг колега, затова повиках Манжманш…

— Добре — рече Никола, — в такъв случай минете оттук.

Той отвори вратата към слугинското стълбище.

— Три етажа по-долу завивате надясно и влизате.

— Ясно — промълви лекарят.

Той започна да слиза, но внезапно спря.

— Ама къде се намирам?

— Тук… — каза Никола.

— Аха, хубаво тогава…

Никола затвори вратата. Появи се Колин.

— Кой беше? — попита той.

— Един лекар. Имаше идиотски вид и го разкарах.

— Все пак ни трябва някой — заяви Колин.

— Разбира се — потвърди Никола. — Манжманш трябва да дойде.

— Това е добре — кимна Колин.

Отново се звънна.

— Стой тук! — заповяда Колин. — Ще отида аз…

В коридора мишката се покатери по крака му и застана на дясното му рамо. Той се разбърза да отвори на професора.

— Добър ден! — поздрави професорът.

Беше облечен в черно, само ризата му беше яркожълта.

— От физиологична гледна точка черното на жълт фон представлява максимален контраст — поясни той. — Ще добавя, че не е уморително за очите и предпазва от прегазване на улицата.

— Положително — съгласи се Колин.

Професор Манжманш навярно бе около четирийсетгодишен. Тази възраст му бе по силите. Но нито година повече. Лицето му бе голобрадо с изключение на козята брадичка. Носеше безизразни очила.

— Бихте ли ме последвали, моля? — подкани го Колин.

— Не знам — каза професорът. — Колебая се…

Все пак се реши.

— Кой е болният?

— Клое — отговори Колин.

— Аха — кимна професорът, — това име ми припомня една мелодия…