Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 44

Тротоарът застана отвесно пред него. Колин го преодоля с невероятен скок, озова се направо на първия етаж, изкачи останалите, отвори вратата и… всичко беше спокойно и тихо, никакви хора в черно, никакви свещеници, сигурност лъхаше от килимите със сиво-сини шарки. Никола му каза „Не е сериозно“ и Клое се усмихна, щастлива, че го вижда.

XXXIII

Колин държеше Клое за хладната доверчива ръка. Тя го гледаше, светлите й, леко учудени очи го приковаваха в покой. Под платформата се тълпяха грижи, наежени една срещу друга. Някаква тъмна сила се бе загнездила в тялото на Клое, в гръдния й кош, някакво вражеско присъствие я обсебваше и тя не знаеше как да се бори с него; от време на време кашляше, за да отблъсне противника, здраво вкопчен в плътта й. Струваше й се, че ако диша дълбоко, се предоставя на черната му ярост, на коварната му хитрост. Гръдта й едва се повдигаше, допирът на чаршафа до дългите й голи крака успокояваше движенията й. Колин я гледаше, малко сгърбен. Свечеряваше се, мракът се напластяваше концентрично около светлината на вградената до леглото нощна лампичка с кръгло матово стъкло отпред.

— Пусни ми малко музика, мили мой Колин — каза Клое. — Избери мелодии, които харесваш.

— Това ще те измори — рече Колин.

Говореше тихо, изглеждаше разстроен. Едва сега осъзнаваше, че сърцето му заема цялото място в гърдите.

— Няма, моля те.

Колин стана, слезе по дъбовата стълбичка и зареди автоматичния грамофон. Във всички стаи имаше високоговорители. Той включи този в спалнята.

— Какво сложи? — попита Клое.

Усмихваше се. Защото много добре знаеше.

— Спомняш ли си? — промълви Колин.

— Спомням си…

— Боли ли те?

— Не много…

Там, където реките се вливат в морето, се образува труднопреодолима водна преграда и голям пенлив въртоп, който подмята отломки от разбити кораби. Между нощта, която се простираше навън, и сиянието на лампата спомените изплуваха от тъмнината, блъскаха се в светлината и ту потъваха, ту подаваха белите си коремчета и сребристите си гръбчета. Клое се понадигна.

— Ела да седнеш до мен…

Колин се приближи, изтегна се напреки на леглото и Клое сгуши глава в свивката на левия му лакът. Дантелата на нощницата очертаваше върху златистата и кожа причудлива мрежа, нежно набъбнала при гръдта й. Ръката на Клое бе вкопчена в рамото на Колин.

— Нали не ми се сърдиш?…

— За какво?

— Имаш толкова глупава жена…

Той целуна ямката на доверчивото й рамо.

— Дръпни си малко ръката, Клое, ще настинеш.

— Не ми е студено — каза Клое. — Слушай музиката.

В изпълнението на Джони Ходжис се долавяше нещо ефирно, нещо необяснимо и изцяло чувствено. Чувственост в най-чист вид.