Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 43

— Ало! — каза Колин, взе слушалката и безмълвно заслуша.

Шик видя как лицето му, отначало учудено, изведнъж стана с цвят на лед.

— Нещо сериозно ли? — попита.

Колин му направи знак да мълчи.

— Идвам — промълви той и затвори телефона.

Стените на кабината се сближаваха и Колин успя да излезе само миг преди те да го премажат. Шик вървеше по петите му. Колин тичаше, както си беше с кънки. Стъпалата му се кълчеха на всички страни. Той повика един гардеробиер.

— Отворете бързо триста и девета кабина!

— Също и моята, триста и единайсета… — добави Шик.

Гардеробиерът ги последва, без да бърза. Колин се обърна, видя го на десет метра зад себе си и го изчака да се приближи. Когато се изравниха, той яростно се засили и с кънката му нанесе страхотен удар под брадичката. Главата на гардеробиера отхвръкна и тупна върху един от отдушниците. Колин грабна ключовете, които безучастният труп все още стискаше. Отвори една кабина, натика тялото вътре, изплю се върху него и се втурна към триста и девета. Шик затвори вратата.

— Какво има? — попита задъхан той, настигайки приятеля си.

Колин вече бе свалил кънките и нахлузваше обувките си.

— Клое — каза той, — болна е…

— Нещо сериозно?

— Не знам — отвърна Колин. — Колабирала е.

Беше готов и хукна.

— Къде отиваш? — извика след него Шик.

— Вкъщи!… — изкрещя Колин и изчезна по кънтящото бетонно стълбище.

Откъм срещуположната страна на пързалката работниците се заизмъкваха от машинното полузадушени, тъй като там вентилацията се беше повредила, и изнемощели рухваха на леда.

Онемял от учудване, с една кънка в ръка, Шик гледаше безмълвно към мястото, където Колин се бе изгубил от погледа му.

Изпод вратата на кабина сто двайсет и осма залъкатуши тънка струйка пенлива кръв и бавно се застича по леда на тежки димящи капки.

XXXII

Той тичаше с всички сили, хората пред него бавно се килваха, а после падаха върху паважа като кегли и се чуваше тихо пльокане, сякаш някой бе пуснал от високо картонена плоскост.

Колин тичаше ли, тичаше, а острият ъгъл на хоризонта, заклещен между къщите, се носеше към него. Под нозете му се стелеше мрак. Мрак от черна вата, неорганична и аморфна, безцветно небе, таван, още един остър ъгъл… Той тичаше към върха на пресечена пирамида в центъра от ивици не тъй непрогледен мрак, но му оставаха още три улици, докато стигне.

Клое, много бледа, бе просната върху прекрасното им брачно ложе. Очите й бяха отворени, но дишаше трудно. Ализ беше до нея. Изис помагаше на Никола да приготви някакво подкрепително по рецепта на Гуфе. Мишката стриваше с острите си зъби семена от билки за целебно питие на болната.

Но Колин не знаеше, той тичаше, страхуваше се, защото не е достатъчно да си завинаги с някого, трябва освен това да се страхуваш, може да е катастрофирала, прегазила я е кола, сега е в леглото си, ще ми попречат да вляза, но вие навярно си мислите, че се боя от гледката на моята Клое, аз все пак ще я видя, не, не, Колин, не влизай… Може би е само ранена, в такъв случай няма нищо, утре ще отидем заедно в Булонския лес, за да зърнем отново пейката, ръката й беше в моята, косите й близо до моите, възглавницата бе пропита с нейното ухание… Винаги вземам нейната възглавница, ще се боричкаме пак вечерта, тя не харесва моята възглавница, струва й се прекалено твърда, понеже си остава издута под главата, после аз спя на нея, защото е попила мириса на косите й…