Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 34

— Сложно е — отсече Клое.

— Не — възрази Колин. — Съвсем просто е. Разбира се, би трябвало да се стигне дотам постепенно, но се губи толкова време за направата на неща, които се износват…

— Все пак не мислиш ли, че хората предпочитат да си седят вкъщи, да се любят с жените си, да ходят на плуване или на увеселения?

— Не — отвърна Колин. — Защото не им идва наум.

— Но тяхна ли е грешката, че смятат труда за добродетел?

— Не — каза Колин. — Причината е, че са им заявили: „Трудът е свещен, прекрасен и от първостепенно значение, единствено тези, които се трудят, имат право на всичко.“ Само че карат хората да работят непрекъснато и така те нямат време за себе си.

— Значи хората са глупави? — пророни Клое.

— Да, глупави са — потвърди Колин. — Затова са съгласни с онези, които им внушават, че по-добро от работата няма. Това им позволява да не разсъждават и да не се стремят да се издигнат, за да не работят.

— Да говорим за нещо друго — предложи Клое. — Такива теми са изтощителни. Харесваш ли косата ми?…

— Нали съм ти го казвал…

Той я придърпа на коленете си. Отново се почувства напълно щастлив.

— Нали съм ти казвал, че те харесвам и като цяло, и в подробностите.

— Тогава обърни внимание на подробностите — промълви Клое и гальовно, като смок, се отпусна в прегръдките на Колин.

XXVI

— Простете, господине — каза Никола, — ще желаете ли да отседнем тук?

Колата бе спряла пред някакъв крайпътен мотел. Гладкото шосе блещукаше с ярки и фотогенични отражения. От двете му страни се издигаха съвършено цилиндрични дървета, имаше също свежа трева, слънце, крави по поляните, нападнати от дървояд огради, цъфнали живи плетове, ябълки по клоните, сухи листа на купчинки, а тук-там, за разнообразие, малко сняг, палми, мимози и бонове в градината на хотела. Разчорлено червенокосо момиченце водеше две овце и пияно куче. Откъм едната страна на шосето духаше вятър, а откъм другата — не. Човек можеше да си избере онази, която повече му харесва. Всяко второ дърво хвърляше сянка и само в едната канавка скачаха жаби.

— Да останем тук — рече Колин. — Днес бездруго няма да стигнем далече на юг.

Никола отвори вратата и излезе. Носеше красива шофьорска униформа от щавена свинска кожа и съответна фуражка. Отдалечи се на две крачки и огледа колата. Колин и Клое също слязоха.

— Колата е доста мръсна, — заяви Никола. — Минахме през толкова кални места.

— Няма значение — каза Клое, — в хотела ще я измият.

— Иди да видиш дали предлагат стаи и нещо за ядене — нареди Колин.

— Добре, господине — отвърна Никола и вбеси Колин повече отвсякога, като докосна в знак на почит козирката на фуражката си.

Той бутна лъснатата дъбова порта и настръхна от допира на кадифето, с което бе облицована дръжката. Чакълът по алеята заскриптя под нозете му. Изкачи две стъпала, стигна до остъклена врата, която не оказа никаква съпротива, и влезе в сградата.

Щорите на хотела бяха спуснати отвътре и не се чуваше никакъв звук. Слънцето умерено нагряваше окапалите по земята ябълки; те начаса покълваха и се превръщаха в зелени фиданки, които се покриваха с цвят и раждаха нови, по-малки ябълчици. При третото поколение не се виждаше друго освен зелено-розов мъх, из който миниатюрни ябълчици се търкаляха като топчета.