Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 32

— Спал си? — зачуди се Клое. — Леглото трябва да е било много твърдо, защото изглеждаш доста зле…

Никола се закашля някак неестествено и се засуети около електрическите уреди.

— Опитайте това — каза той, за да смени темата.

Бяха кайсии, пълнени с фурми и сушени сливи, залети с гъст сироп и посипани с горена захар.

— Ще можеш ли да шофираш? — попита Колин.

— Ще се опитам — отвърна Никола.

— Вкусни са — рече Клое. — Вземи за из път.

— Предпочитам нещо по-ободрително — промълви Никола.

Пред очите на Колин и Клое той си приготви някаква отвратителна напитка. Съставките й бяха: бяло вино, лъжица оцет, пет жълтъка, две стриди, сто грама кайма, сметана и щипка сода хипосулфит. Цялата смес се изля в гърлото му, клокочейки като циклотрон при пълни обороти.

— Как е? — каза Колин, който се давеше от смях пред гримасите на Никола.

— Добре… — с усилие отговори Никола.

Действително сенките под очите му внезапно изчезнаха като почистени с бензин и лицето му видимо поруменя. Никола разкърши снага, стисна юмруци и изръмжа. Клое го гледаше, леко обезпокоена.

— Нищо ми няма!… — изрева Никола. — Край. Поднасям ви закуската и тръгваме.

XXIV

Голямата бяла лимузина предпазливо напредваше по коловозите на пътя. Колин и Клое седяха отзад и с лека тревога наблюдаваха гледката. Под навъсеното небе червени птици летяха ниско над телеграфните жици, чиито криволици следваха плътно, а пронизителните им крясъци отекваха в оловносивата вода на локвите.

— Защо минаваме оттук? — обърна се Клое към Колин.

— По-напряко е — отвърна Колин. — Пък и няма друг начин. Обичайният път е износен. Всички карат по него, понеже там времето винаги е хубаво, и сега само този е в изправност. Не се коси, Никола шофира добре.

— Притеснява ме светлината — заяви Клое.

Сърцето й биеше учестено, сякаш го притискаше твърда черупка. Колин я прегърна и с пръсти я улови под косата, за нежното вратле, както се хваща котенце.

— Да, да, продължавай — каза Клое, като гушеше глава в раменете си, защото Колин я гъделичкаше, — милвай ме! Страх ме е самичка…

— Искаш ли да вдигна жълтите стъкла? — попита Колин.

— Вдигни няколко цвята.

Колин натисна различни копчета: зелени, сини, жълти, червени и на мястото на обикновените стъкла се появиха други, със съответните цветове. Струваше им се, че се намират сред небесна дъга, и когато минаваха покрай телеграфен стълб, по белите кожени седалки пробягваха пъстри отблясъци. Клое се поуспокои.

От двете страни на пътя ниско се стелеше рехав поизжълтял мъх. От време на време се мяркаше сгърчено, простряло клони дърво. Никакъв вятър не браздеше повърхността на рядката кал, която пръскаше изпод колелата. На Никола му беше много трудно да овладее колата и да я накара да се движи по средата на пътя.

Той се обърна за миг и рече на Клое:

— Не се бойте, още малко и пътят ще се оправи.

Клое се изви към десния прозорец и потръпна. Някакво люспесто животно ги гледаше, изправено до един телеграфен стълб.

— Виж, Колин… Какво е това?

Колин на свой ред се взря.

— Не знам — каза той. — Това… не вярвам да е опасно…