Читать «Пяната на дните» онлайн - страница 33

— Това е служител по поддръжката на жиците — рече през рамо Никола. — Облечени са така, за да се предпазят от калта.

— Беше… беше много грозно… — прошепна Клое.

Колин я целуна.

— Не се страхувай, милинка Клое, беше просто човек…

Почвата под колелата започна да става по-твърда. Бледо сияние озаряваше хоризонта.

— Виж — промълви Колин, — слънцето…

Никола поклати глава и заяви:

— Не, това са медните рудници! Ще ги прекосим.

Мишлето, което седеше до Никола, наостри уши.

— Да — добави Никола, — там ще се поизпотим.

Последваха няколко завоя. Сега от калта се издигаше дим. Колата бе обгърната от бели пари, които остро миришеха на мед. После калта съвсем се спече, пътят стана напукан и прашен. В далечината въздухът трептеше като над огромна пещ.

— Не ми харесва тая работа — заяви Клое. — Не можем ли да минем отдругаде?

— Това е единственият път — каза Колин. — Искаш ли книгата на Гуфе?… Нося я…

Друг багаж не бяха взели, смятаха всичко да си купят пътем.

— Да свалим ли цветните стъкла? — каза Колин.

— Да — рече Клое. — Светлината вече не е толкова дразнеща.

Внезапно пътят отново зави и ги отведе в центъра на медните рудници. Те бяха разположени терасовидно, на няколко метра под равнището на земята. Необятни простори от зеленикава мед разстилаха своята пустош. Стотици хора, облечени в херметически комбинезони, се суетяха край огньовете. Други издигаха равностенни пирамиди от горивните материали, докарвани им с електрически вагонетки. Медта, разтапяна на тези огньове, се изливаше в червени потоци и влачеше шуплеста, твърда като камък шлака. Потоците се стичаха в големи резервоари, откъдето специални машини изтласкваха медта в овални тръби.

— Какъв непосилен труд!… — възкликна Клое.

— Доста добре платен обаче — каза Никола. Няколко души бяха преустановили работа, за да разгледат колата. Бяха яки и широкоплещести, изглеждаха несъкрушими.

— Не сме им приятни — рече Клое. — Да си вървим.

— Те работят — обясни й Колин.

— Това не е основание — промълви Клое.

Никола увеличи скоростта. Колата полетя по напукания път, сред грохота на машините и цвърченето на разтопената мед.

XXV

— Защо са толкова надменни? — попита Клое. — Какво хубаво има в това, че работят?…

— Казват им, че е хубаво — отговори Колин. — Такова е общоприетото схващане. Но всъщност никой не е убеден. Хората работят по навик, пък и именно за да не се замислят по този въпрос.

— Все пак е глупаво да правиш нещо, което може да бъде извършено от машина.

— Трябва да се конструират машини — каза Колин. — Но кой ще се заеме?

— Е да, — съгласи се Клое. — За да се снесе яйце, е нужна кокошка, но сдобиеш ли се с кокошка, можеш да имаш купища яйца. Значи трябва да се почне с кокошката.

— Би трябвало да се разбере каква е пречката да се създават машини — рече Колин. — Сигурно е липсата на време. Хората си губят времето да живеят, така че няма кога да работят.

— Не е ли по-скоро обратното? — попита Клое.

— Не — каза Колин. — Ако имаха време да създават машини, после не би им било необходимо да работят. Мисълта ми е, че работят, за да живеят, вместо да работят за създаването на машини, което ще им позволи да живеят, без да работят.