Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 87

Нови тихо се обади:

— Във всеки случай, мислели са, че имат око за бъдещето. Не е останало много от тях, нали?

Фоукс се опита да подходи философски.

— Минал повече от век. Какво очакваш? Честно казано, от тях е останало много повече, отколкото си мислех. Сградите им са главно сглобяеми. Съборили са се и целите са обрасли с растителност. Факт е, че ги е запазил именно климатът на Млади, макар и ледников. Дърветата — или обектите, които доста приличат на дървета — са малки и очевидно растат много бавно. Въпреки това разчистеното пространство е изчезнало. От въздуха единственият начин, по който може да се определи, че някога там е имало селище, е, че на това място новата растителност има малко по-различен цвят и… ами, структура от околните гори.

Той посочи към една от снимките.

— Това е просто купчина сгурия. Може би някога е било машина. Струва ми се, че онези неща там са надгробни могили.

— Някакви действителни останки? — попита Нови. — Кости?

Фоукс поклати глава.

— Последните оцелели не са се погребали сами, нали? — настоя Нови.

— Животните, предполагам — рече Фоукс. Той се отдалечи, застанал с гръб към групата. — Валеше, когато минах оттам. Плискаше по плоските листа над мен, а земята бе подгизнала. Беше тъмно и мрачно. Духаше студен вятър. Снимките, които направих, не обхващат цялото място. Чувствах се като че ли имаше хиляди духове, очакващи…

Настроението му беше заразително.

— Престани! — свирепо каза Саймън.

В дъното острият нос на Марк Анунцио леко трепереше от силата на любопитството му. Той се обърна към Шефийлд, който стоеше от неговата страна и прошепна:

— Духове ли? Няма автентични случаи на видени…

Шефийлд леко докосна тясното рамо на Марк.

— Само така се казва, Марк. Но това, че не говори буквално, няма значение. Присъстваш на раждането на едно суеверие и това е нещо, нали?

14.

Полунамусен, капитан Фолънбей откри Саймън вечерта, след второто завръщане на Фоукс и заяви:

— Няма да стане, д-р Саймън. Хората ми са неспокойни. Много неспокойни.

Щитовете на илюминаторите бяха отворени. Лагранж I беше изчезнал от шест часа и светло ръждивата светлина на Лагранж II, преминаваща към тъмночервена от залеза, обливаше лицето на капитана и обагряше късата му сива коса в алено.