Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 66

Що се отнася до един необикновен човек на борда на кораба — не член на екипажа, а всъщност не и учен, — най-силното му чувство беше върховна умора. Той болнаво раздвижваше краката си и се опитваше да се справи с последните остатъци от космическата болест. Казваше се Марк Анунцио, вече бе на легло от четири дни и почти не се хранеше, докато корабът се вмъкваше и измъкваше от Вселената, прескачайки светлинни години в космоса.

Но сега не се чувстваше чак толкова уверен в предстоящата смърт и трябваше да отвърне на призивите на капитана. По своя неразбираем начин Марк негодуваше срещу тези призиви. Беше свикнал да прави всичко по свой собствен начин, да вижда онова, което чувстваше, че вижда. Кой беше капитанът, че да…

Желанието да разкаже за това на д-р Шефийлд не го оставяше.

Но Марк бе любопитен и знаеше, че ще трябва да отиде.

Това беше големият му порок. Любопитството!

Пък и се бе случило така, че то беше негова професия и призвание в живота.

2.

Капитан Фолънбий от „Трите G“ беше твърдоглав човек. Именно така обикновено мислеше за себе си. И преди беше правил финансирани от правителството полети. Поради една причина — бяха доходни. Конфедерацията не се пазареше. Това означаваше пълен ремонт на кораба всеки път, подмяна на дефектните части, либерални условия за екипажа. Беше добра сделка. Адски добра сделка.

Този полет, разбира се, бе малко по-различен.

Не ставаше дума конкретно за сбирщината от пътници, които беше взел на борда. (Очаквал бе темпераментна, избухлива и непоносима глупост, но се оказа, че празноглавците бяха почти съвсем нормални хора.) Не ставаше дума за това, че половината от кораба му бе разрушен и възстановен в онова, което договорът наричаше „универсална лаборатория с централизиран достъп“.

Всъщност — и мисълта му бе неприятна — ставаше дума за Млади, планетата, която се виждаше пред него.

Екипажът не знаеше, разбира се, но той, самият той, с твърдата си глава и прочие, започваше да намира проблема за неприятен.

Но само започваше…

За момента, каза си той, го дразнеше именно този Марк Анунцио, ако това беше името му. Капитанът плесна с опакото на ръката си другата си длан и гневно се замисли за него. Широкото му, кръгло лице се зачерви от раздразнение.

Нахалство!

Някакво момче на не повече от двайсет, без положение сред пътниците, за което да знаеше, да поиска подобно нещо.

Какво се криеше зад привидните факти? Поне това трябваше да се оправи.

В сегашното си настроение му се искаше да го оправи като сграбчи за яката едно яке и скръцне със зъби, но по-добре не… по-добре не…

В края на краищата, беше любопитно, че Конфедерацията на Световете финансира такъв полет и един двайсетгодишен, свръхлюбопитен досадник можеше да е съставна част от тази странност. За какво ли беше на борда? Този д-р Шефийлд, например, изглежда нямаше работа, а се правеше на бавачка на момчето. За какво бе всичко това? Кой беше този Анунцио?