Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 68

Капитанът се обърна да погледне.

— Какво „звездите“? Има ли им нещо?

Марк погледна широкия гръб на капитана и прекалено големия му задник. Погледна към сивото стърнище, което покриваше главата му, към двете широки длани с дебели пръсти, стиснати на гърба и премига ритмично към блестящия пластекс на якето му.

„Какво го е грижа за звездите? Интересуват ли го размерът, яркостта и спектралният им клас?“ — помисли си Марк.

Долната му устна потрепери. Капитанът беше просто един от нонкомпосите. Всички на кораба бяха нонкомпоси. Точно така ги наричаха в Службата. Нонкомпоси. Всичките. Не биха могли да повдигнат на куб петнайсет без компютър.

Марк се почувства много самотен.

Той се избави от чувството (безполезно беше да се опитва да обяснява) и каза:

— Звездите там са толкова нагъсто. Като грахова супа.

— Само на вид, г-н Анунцио. (Капитанът произнасяше името му „Анунсио“ вместо „Анунцио“ и звукът стържеше в ушите на Марк.) — Средното разстояние между звездите в най-плътния куп е над една светлинна година. Много пространство, а? Обаче изглеждат нагъсто. Признавам. Ако лампите бяха изгасени, щяха да блестят като трилион гишолмски точки в осцилиращо силово поле.

Но не предложи да изгаси лампите, а Марк нямаше намерение да го моли за това.

— Седнете, г-н Анунцио — покани го капитанът. — Няма смисъл да стърчите, а? Пушите ли? Имате ли нещо против да запаля? Съжалявам, че не можахте да дойдете сутринта. Имаше чудесен изглед от Лагранж I и II на шест пространство-часа. Червено и зелено. Като светофар, а? Липсвахте ни през цялото пътуване. Космическите крака имат нужда от закаляване, а?

Той излайваше своите „а“-та с висок тон, който дяволски дразнеше Марк.

— Сега съм добре — тихо рече Марк.

Изглежда, че капитанът намери това за незадоволително. Той издиша дима на пурата си и се втренчи надолу към Марк, сбърчил вежди над очите си.

— Във всеки случай се радвам да ви видя — бавно каза той. — Да се запознаем малко. Да си стиснем ръцете. „Трите G“ е бил на доста полети, платени от правителството. Няма проблем. Никога не е имало проблеми. Не бихме искали проблеми. Разбирате ме.

Марк не го разбираше. Беше се уморил да се опитва. Очите му жадно се отместиха назад към звездите. Конфигурацията мъничко се бе променила.

Капитанът срещна за миг погледа му. Беше намръщен и раменете му потрепнаха, като че ли щеше да ги свие. Той се приближи до пулта за управление и металът като гигантски клепач се плъзна върху илюминатора.

Марк яростно подскочи и изпищя:

— Какво правиш? Аз ги броя бе, глупак такъв.

— Броите… — Капитанът се изчерви, но запази любезността на гласа си. — Съжалявам! Трябва да обсъдим един малък делови въпрос.

Той леко наблегна на думата „делови“.

Марк знаеше какво има предвид.

— Няма какво да обсъждаме. Искам да видя бордовия дневник. Обадих ти се още преди часове, за да ти кажа това. Бавиш ме.

— Хайде да ми кажете защо искате да го видите, а? — рече капитанът. — Никога по-рано не са ме молили. С каква власт разполагате вие?

Марк почувства удивление.