Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 65
Айзек Азимов
— Не, не. При всички е така. Жената, която се грижеше за бебето, беше майка му.
— Невъзможно. Собствената му майка?
— По необходимост. Бебето беше прекарало първата част от съществуването си вътре в майка си. Физически вътре. Яйцата на създанието остават в тялото. Те се осеменяват в тялото. Растат в тялото и излизат живи.
— Огромни пещери! — възкликна Ган. Беше силно отвратен. — Всяко създание ще знае кои са собствените му деца. Всяко дете ще има конкретен баща…
— Който също ще бъде известен. Пренасяха моя приемник осем хиляди километра, доколкото успях да преценя разстоянието, за да го види баща му.
— Невероятно!
— Трябва ли ви още, за да разберете, че никога няма да има никаква среща на умове? Разликата е толкова фундаментална, толкова същностна.
Жълтината на съжалението обагри и огруби мисловната верига на Ган.
— Това би било твърде зле — каза той. — Мислех си…
— Какво, сър?
— Мислех си, че за пръв път два разума ще си помагат един на друг. Мислех си, че заедно бихме могли да напреднем по-бързо, отколкото всеки един поотделно. Даже да бяха примитивни в технологично отношение, каквито всъщност са, техниката не е всичко. Мислех си, че въпреки това бихме могли да се научим на нещо от тях.
— На какво да се научим? — брутално попита Рой. — Да познаваме родителите си и да се сприятеляваме с децата си ли?
— Не — отвърна Ган. — Не, ти си съвсем прав. Преградата между нас трябва да остане завинаги пълна. Те ще разполагат с Повърхността, а ние с Дълбината и така ще бъде.
Вън от лабораторията Рой срещна Уенда. Мислите й изразяваха концентрирано удоволствие.
Мислите на Рой също бяха приятни. Бе много успокоително да осъществяваш чист мисловен контакт с приятел.
Примамката
1.
Корабът „Трите G“ безмълвно проблесна от небитието на хиперпространството в целостта на пространство-времето. Той изплува в светлината на огромния звезден куп на Херкулес.
Внимателно се уравновеси в космоса, обкръжен от слънца, слънца и още слънца, всяко от които беше в центъра на гравитационно поле, притеглящо малкия метален мехур. Но корабните компютри се бяха справили добре и той се държеше твърдо на мястото си. Беше на еднодневно пътуване — обикновено космическо пътуване — в системата Лагранж.
Този факт имаше различно значение за отделните хора на борда на кораба. За екипажа това беше още един ден работа, още една надница за еднодневен полет, а после почивка на брега. Планетата, към която пътуваха, беше необитаема, но почивката на брега можеше да е приятно преживяване, дори на някой астероид. Те не се затормозяваха с възможните разлики в мненията на пътниците.
Всъщност, екипажът се отнасяше доста презрително към пътниците и ги избягваше.
Празноглавци!
Такива си и бяха — всички, с изключение на един. Учени, с по-меки думи — при това хетерогенна компания. Най-близкият аналог на разпространеното в този момент чувство беше крайното безпокойство за уредите им и смътното им желание за последна проверка.
И навярно съвсем слабо усилване на напрежението и тревогата. Планетата
