Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 37

— За съживяването на младостта на расата ли?

— Да.

— При нейните атомни бомби?

— Атомните бомби — отвърна Астронома, — не означават непременно краят на цивилизацията. Тези мои посетители са имали своите атомни бомби или какъвто там е бил техният еквивалент, и са оцелели, защото не са се отказали. Не разбирате ли? Не ни провали бомбата, а собствената ни черупка. Това може да е последният шанс да обърнем процеса.

— Кажете ми — рече Индустриалеца, — какво искат в замяна тези приятели от космоса?

Астронома се поколеба.

— Ще бъда искрен с вас — отвърна той. — Те идват от по-плътна планета. Нашата е по-богата на по-леки атоми.

— И искат магнезий? Алуминий?

— Не, сър. Въглерод и водород. Искат въглища и нефт.

— Наистина ли?

Астронома бързо каза:

— Искате да попитате защо създанията, открили космическото пътуване, а следователно и атомната енергия, искат въглища и нефт. Не мога да отговоря на този въпрос.

Индустриалеца се усмихна.

— Но аз мога. Досега това е най-силното доказателство за истинността на историята ви. На пръв поглед атомната енергия като че ли изключва използването на въглища и нефт. Съвсем отделно от енергията, получена при изгарянето им, обаче, те си остават и винаги ще си остават основната суровина за цялата органична химия. Пластмаси, бои, лекарства, разтворители. Промишлеността не може да съществува без тях, даже в атомната ера. И все пак, ако въглищата и нефтът са ниската цена, срещу която ще ни продадат проблемите и мъките на младостта на расата, отговорът ми е, че тази стока би била скъпа, дори да я предлагат безплатно.

Астронома въздъхна и рече:

— Ето ги и момчетата!

Виждаха се през отворения прозорец — стояха заедно на обраслото с трева поле, потънали в оживен разговор. Синът на Индустриалеца посочи величествено, а синът на Астронома кимна и изчезна на бегом към къщата.

— Ето я младостта, за която говорите — отбеляза Индустриалеца. — Расата ни притежава толкова от нея, колкото винаги.

— Да, но ние бързо ги състаряваме и ги вливаме в калъпа.

Слим дотърча в стаята и вратата се затръшна зад него.

— Какво има? — с меко неодобрение попита Астронома.

Слим изненадано вдигна поглед и спря.

— Извинете ме. Не знаех, че тук има някой. Съжалявам, че ви прекъснах. — Изразът му беше прецизен почти до болка.

— Няма нищо, момче — каза Индустриалеца.

Но Астронома възрази:

— Даже да влизаш в празна стая, синко, няма причина да тряскаш вратата.

— Глупости — настоя Индустриалеца. — Момчето не е направило никаква пакост. Гълчите го просто за това, че е млад. Вие, с вашите възгледи! — Той се обърна към Слим. — Ела тук, момко!

Слим бавно се приближи.

— Харесва ли ти провинцията, а?

— Много, сър, благодаря.