Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 31

Допреди няколко дни нямаше сигурна информация, че са оцелели. Изглеждаше почти невероятно — почти неизбежно — да представляват само замръзнали трупове някъде в необятното пространство между Марс и Сатурн, нови планетоиди, които някога са били живи.

Комитетът се бе пазарил с него в продължение на седмици, преди да пристигне новината. Бяха настоявали да подпише документите заради благоприличието. Щеше да прилича на договор, доброволен и постигнат взаимно. Но Санков отлично знаеше, че при абсолютно упорство от негова страна щяха да действат едностранно и приличието щеше да отиде по дяволите. Вече изглеждаше съвсем сигурно, че Хайлдър ще бъде избран, и те щяха да се възползват от надигането на реакция на съчувствие към Марс.

Затова протакаше преговорите, като винаги размахваше пред комитета възможността за капитулация.

Тогава получи съобщение от Лонг и бързо сключи сделката.

Документите бяха поставени пред него и той направи последно заявление за присъстващите репортери.

— Целият внос на вода от Земята е двайсет милиона тона годишно — каза той. — Той намалява с разработването на нашата собствена вододобивна система. Ако подпиша този документ, с който да се съглася на ембарго, промишлеността ни ще бъде парализирана и всички възможности за развитие ще бъдат ликвидирани. Струва ми се, че Земята не може да иска това, нали?

Погледите им се срещнаха с неговия и той видя в тях само твърд блясък. Представител Дигби вече беше сменен и всички единодушно бяха срещу него.

— Казвал сте всичко това и по-рано — нетърпеливо изтъкна председателят на комитета.

— Зная, но точно сега се подготвям да подпиша и искам да си го изясня. Решена ли е Земята да ни унищожи?

— Не, разбира се. Земята е заинтересована да запази невъзстановимите си запаси вода, нищо повече.

— На Земята имате един и половина квинтилиона тона вода.

— Не можем да разхищаваме водата — заяви председателят на комитета.

И Санков подписа.

Това беше заключителната бележка, която искаше. Земята имаше един и половина квинтилиона тона вода и не можеше да я разхищава.

Сега, ден и половина по-късно, комитетът и репортерите чакаха в купола на космическия порт. През дебелите, извити прозорци виждаха голата и пуста земя.

— Още колко трябва да чакаме? — раздразнено попита председателят на комитета.

— Някои от момчетата ни бяха навън в космоса, отвъд астероидите — отвърна Санков.

Председателят на комитета извади чифт очила и ги почисти със снежнобяла кърпичка.

— И сега се връщат?

— Да.

Председателят сви рамене и вдигна вежди по посока на репортерите.

В по-малката съседна зала група жени и деца се бяха до прозореца. Санков отстъпи малко, за да им хвърли един поглед. Хиляди пъти предпочиташе да е част от тяхното вълнение и напрежение. И той като тях беше чакал вече повече от година. И той като тях беше мислил, отново и отново, че мъжете сигурно са загинали.

— Виждате ли това? — посочи Санков.

— Ей! — извика един репортер. — Това е кораб!

От съседната зала долетяха объркани викове.