Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 33

Председателят на комитета не чуваше. Той усещаше как бъдещето нахълтва. Смътно виждаше как се хилеха репортерите, докато бясно записваха.

Хилеха се.

Чуваше как хиленето се превръща в смях над Земята, когато Марс така елегантно си размени ролите с привържениците на кампанията срещу разхитителите. Чуваше как смехът започва да гърми от всички континенти, когато се разпространеше новината за фиаското. А виждаше и пропастта, дълбока и черна като космоса, в която щяха завинаги да пропаднат политическите надежди на Джон Хайлдър и на всички останали на Земята противници на космическите полети — включително и собствените му, разбира се.

В съседната зала Дора Суенсън изпищя от радост, а Питър, пораснал с пет сантиметра, подскачаше и викаше:

— Татко! Татко!

Ричард Суенсън току-що беше скочил от ръба на фланеца и лицето му се виждаше ясно през чистия силикон на скафандъра. Той закрачи към купола.

— Виждал ли си някога толкова щастлив мъж? — попита Тед Лонг. — Може би има нещо в тази работа с женитбата.

— А, просто си бил прекалено дълго в космоса — отвърна Риос.

Младост

1.

По прозореца хвърлиха камъчета и момчето се размърда в съня си. Още един път и то се събуди.

Седна вцепенено в леглото. Минаха секунди, докато си обясни странната обстановка. Не беше в собствения си дом, разбира се. Беше в провинцията. Бе по-студено, отколкото би трябвало и на прозореца имаше зеленина.

— Слим!

Повикът беше дрезгав, припрян шепот и момчето скочи към отворения прозорец.

Слим не беше истинското му име, но на новия му приятел, с когото се бе запознал предишния ден, му трябваше само да хвърли един поглед на мършавата му фигура, за да каже:

— Ти си Слим. — И добави: — Аз съм Ред.

Ред не беше и неговото истинско име, но очевидно бе подходящо. Моментално се сприятелиха с бързата, безапелационна дружба на младежите, които още не са съвсем навлезли в юношеството и първите белези на порастването не са започнали да оформят външния им вид.

— Здрасти, Ред! — извика Слим и бодро му махна, като още премигваше, за да прогони съня от себе си.

Ред продължаваше да шепне прегракнало:

— Тихо! Искаш да събудиш някого ли?

Внезапно Слим забеляза, че слънцето едва се е показало над ниските хълмове на изток, че сенките са дълги и меки и че тревата е влажна.

— Какво има? — по-тихо попита той.

Ред само му махна да излезе.

Слим бързо се облече и с радост ограничи сутрешното си миене до моментно напръскване с малко хладка вода. Остави въздуха да изсуши непокритите части на тялото му, докато изтичваше навън, а голата му кожа се навлажни от росната трева.

— Трябва да пазиш тишина — каза Ред. — Ако мама или татко се събудят, или даже твоят татко, или който и да е от работниците, ще има: „Хайде вътре или ще умреш от студ, като скиташ бос из росата.“