Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 27

Земята леко потрепери.

— Нещо относно „Сянката“ ли те безпокои? — попита Риос.

Така го наричаха. Беше най-близкият фрагмент от пръстените, твърде близък, като се имаше предвид, че се намираха на външния ръб на пръстените, където парчетата бяха разпръснати сравнително нарядко помежду си. Навярно беше на около три километра — назъбена планина с ясно видима форма.

— Как ти изглежда? — попита Лонг.

Риос сви рамене.

— Добре, предполагам. Не виждам нищо нередно.

— Не ти ли се струва, че нараства?

— Защо трябва да го прави?

— Е, не ти ли се струва? — настоя Лонг.

Риос и Суенсън замислено се втренчиха в него.

— Наистина изглежда по-голям — призна Суенсън.

— Ти просто ни втълпяваш тази представа — възрази Риос. — Ако беше по-голям, щеше да дойде по-близо.

— А не е ли възможно?

— Тези неща имат стабилна орбита.

— Така беше, когато пристигнахме тук — каза Лонг. — Хей, усетихте ли това?

Земята отново потрепери.

— Пробиваме това чудо вече от седмица — продължи Лонг. — Първо, двайсет и пет кораба се приземиха, което промени инерцията му. Не много, разбира се. После, стопихме части от него и корабите ни излизаха само в единия му край. За една седмица може да сме променили орбитата му съвсем малко. Възможно е двата фрагмента, този и „Сянката“, да се приближават един към друг.

— Има достатъчно място, за да ни пропусне — замислено гледаше фрагмента Риос. — Освен това, даже ако не можем да кажем със сигурност дали става по-голям, колко бързо може да се движи? В сравнение с нас, имам предвид.

— Не е необходимо да се движи бързо. Инерцията му е колкото нашата, така че колкото и леко да ни удари, ще ни измести напълно от орбитата ни, може би към където не искаме да отидем. Всъщност, ледът има много малка якост на скъсване, тъй че и двата планетоида могат да се разбият на малки парченца.

Суенсън се изправи на крака.

— По дяволите, ако мога да кажа как се движи един резервоар на разстояние от хиляда километра, мога да кажа също и какво прави една планина на трийсет и два километра. — Той се обърна към кораба.

Лонг не го спря.

— Нервен е — рече Риос.

Съседният планетоид се издигна в зенита си, мина над главите им и започна да се спуска. Двайсет минути по-късно хоризонтът срещу онази част, зад която беше изчезнал Сатурн, избухна в оранжеви пламъци, докато той започваше отново да се издига.

— Ей, Дик, да не заспа там? — извика в радиостанцията си Риос.

— Проверявам — долетя приглушеният отговор.

— Движи ли се? — попита Лонг.

— Да.

— Към нас ли?

Последва пауза. Гласът на Суенсън звучеше раздразнено.

— Съвсем скоро, Тед. Пресичането на орбитите ще стане след три дни.

— Ти си луд! — извика Риос.

— Проверих четири пъти — каза Суенсън.

„Какво ще правим сега?“ — безучастно си помисли Лонг.

9.

Някои от мъжете имаха проблеми с кабелите. Трябваше да бъдат поставени прецизно — геометрията им трябваше да бъде почти съвършена, за да може магнитното поле да постигне максимална сила. В космоса или дори във въздуха това нямаше да има значение. Кабелите щяха да се подредят автоматично, щом потечеше токът.