Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 26

Защо? Не беше задължително водата да е вода. Можеше да е лед, а на леда можеше да се придава форма. В него можеха да се стопят дупки. Корпусите и двигателите можеха да се наместят в тях. Кабелите можеха да свържат здраво корпусите и двигателите под въздействието на силата на магнитни полета.

Лонг усети, че земята, по която вървеше, трепери. Беше в предната част на фрагмента. Дванайсет кораба влизаха и излизаха от леглата, издълбани в него и фрагментът се тресеше от непрекъснатото въздействие.

Ледът не беше необходимо да се добива. Той съществуваше в пръстените на Сатурн на подходящи парчета. Точно това всъщност бяха пръстените — парчета почти чист лед, които се въртяха около Сатурн. Така твърдеше спектроскопията, така и се бе оказало. В момента Лонг стоеше на едно такова парче с дължина над три километра и с дебелина около километър. Представляваше почти половин милиард тона вода, събрани в едно парче и той стоеше отгоре му.

Но сега се изправяше лице в лице с реалностите на живота. Никога не беше казвал на хората точно колко бързо очаква да превърне фрагмента в кораб, но в сърцето си той си бе въобразявал, че ще е за два дни. Вече беше изминала седмица и Лонг не смееше да изчисли оставащото време. Дори беше загубил увереността си, че задачата изобщо е изпълнима. Щяха ли да са в състояние да управляват двигателите достатъчно деликатно през проходите, прокарани през три километра лед, за да излязат от теглещата ги гравитация на Сатурн?

Водата за пиене бе недостатъчна, макар че винаги можеха да си дестилират още от леда. Все пак и хранителните припаси не бяха в по-добро състояние.

Той спря и погледна нагоре в небето с напрегнати очи. Ставаше ли обектът по-голям? Би трябвало да измери разстоянието до него. Всъщност, не смееше да прибавя и тази неприятност към останалите. Мисълта му се плъзна обратно към по-неотложни проблеми.

Духът поне беше висок. Хората изглежда се радваха, че са стигнали до Сатурн. Бяха първите човешки същества, проникнали толкова надалеч, първите, минали край астероидите, първите, видели Юпитер като светещо камъче с голи очи, първите, видели Сатурн — така.

Не мислеше, че петдесетима практични, закалени, събиращи резервоари боклукчии биха отделили време, за да се отдадат на подобни емоции. Но го правеха. И се гордееха.

Двама мъже и един полузаровен кораб се плъзгаха към движещия се хоризонт, докато Лонг вървеше.

— Хей, вие, там! — енергично извика той.

— Ти ли си, Тед? — попита Риос.

— Можеш да се обзаложиш. Дик ли е този с теб?

— Естествено. Хайде, поседни. Точно се приготвяхме за заледяването и си търсехме извинение, за да се забавим.

— Аз — не — бързо каза Суенсън. — Кога тръгваме, Тед?

— Веднага, щом свършим. Това не е отговор, нали?

— Предполагам, че няма какъвто и да било друг отчаяно поклати глава Суенсън.

Лонг вдигна очи и се втренчи в неправилното ярко петно в небето.

Риос проследи погледа му.

— Какво има?

За миг, Лонг не отговори. Небето иначе беше черно, а фрагментите от пръстена приличаха на фона му на оранжев прах. Сатурн беше на повече от три четвърти под хоризонта и пръстените се движеха с него. На осемстотин метра един кораб изхвръкна през ледения отвор на планетоида в небето, освети се в оранжево от Сатурн и отново се спусна надолу.