Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 24

— Опитай сега — викна Риос.

Суенсън беше в кораба, който кръжеше наблизо над главата на Риос.

— Чисто ли е всичко? — извика Суенсън.

— Казах ти да даваш напред.

От една от предните дюзи на кораба излезе слаба струя пара. Корабът се насочи надолу към фрагмента. Нова струя коригира изместването на курса встрани. Той се спусна право надолу.

Трета струя отзад намали скоростта.

Риос напрегнато наблюдаваше.

— Продължавай да го приближаваш. Ще успееш. Ще успееш.

Задната част на кораба влезе в дупката, като почти я изпълни. Долната стена се приближаваше все повече и повече до отвора. Когато движението на кораба спря, се разнесе скърцаща вибрация.

Беше ред на Суенсън да проклина.

— Не става — каза той.

Риос ядно запрати излъчвателя към земята и продължи да се носи из космоса. Излъчвателят разпръсна белия, кристален прах, който покриваше всичко наоколо, а когато Риос се спусна с псевдограва, направи същото.

— Влезе под наклон, гаден земянин такъв рече той.

— Спуснах се хоризонтално, мръсен фермер такъв.

Сочещите назад странични двигатели на кораба изстреляха пара много по-силно отпреди и Риос отскочи, за да се дръпне встрани.

Корабът изхвърча от дупката и отлетя на осемстотин метра в космоса, преди предните двигатели да успеят да го спрат.

— Ще изхабим много гориво, ако отново направим това. Насочи го точно, а?

— Ще го насоча точно. Не се притеснявай. Ти само влез точно.

Риос подскочи нагоре и отлетя на триста метра, за да получи цялостен изглед на кухината. Издрасканите белези от кораба бяха достатъчно ясни. Концентрираха се в една точка към средата на дупката. Трябваше да я оправи.

Тя започна да се топи навън под пламъка на излъчвателя.

Половин час по-късно корабът се сгуши в кухината си и Суенсън, облечен в космическия си костюм, дойде да се присъедини към Риос.

— Ако искаш да влезеш вътре и да съблечеш костюма си, ще се погрижа за заледяването — каза Суенсън.

— Всичко е наред — отвърна Риос. — Просто ще поседя тук и ще погледам Сатурн.

Той седна на отвора на дупката. Между стената и кораба имаше почти два метра разстояние. На някои места по кръга разстоянието беше по-малко от метър, а другаде — дори едва няколко сантиметра. При работа на ръка не може да се очаква по-добро пасване. Окончателното наместване щеше да се постигне с леко изпускане на пара, която да замръзне в празното пространство между отвора и кораба.

Сатурн видимо се движеше по небето и огромната му маса изчезваше под хоризонта.

— Още колко кораба остава да бъдат прибрани? — попита Риос.

— Когато чух за последно, бяха единайсет — рече Суенсън. — Ние вече сме вътре, значи остават само десет. Седем от прибраните са замразени. Два-три са разглобени.

— Оправихме се чудесно сами.

— Има още много работа. Не забравяй основните двигатели в другия край. Също кабелите и енергопроводниците. Понякога се чудя дали ще успеем. По пътя това не ме безпокоеше много, но точно сега седях на пулта за управление и си казвах: „Няма да успеем. Ще си останем тук, ще гладуваме и ще умрем, а над нас няма да има нищо друго, освен Сатурн.“ Това ме кара да се чувствам…