Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 23

— Да, и аз мисля така — съгласи се Лонг. — Те са роби на планетата си. Дори да дойдат на Марс, едва децата им ще бъдат свободни. Някой ден ще има звездни кораби — огромни, просторни кораби, които ще могат да носят хиляди хора и да поддържат личното им равновесие в продължение на десетилетия, а може би и на векове. Човечеството ще се пръсне из цялата галактика. Но хората ще трябва да прекарват живота си на борда, докато не бъдат създадени нови методи за междузвездно пътуване, тъй че именно марсианците, а не привързаните към планетата си земяни, ще колонизират вселената. Неизбежно е. Така трябва да бъде. Това е пътят на марсианците.

Но Риос не отговори. Отново беше заспал, като се люлееше и поклащаше леко на осемстотин хиляди километра над Сатурн.

7.

Работата на фрагмента от пръстена беше обратната страна на медала. Безтегловността, покоят и уединението на космическото плуване отстъпваха място на нещо, което не беше нито покой, нито уединение. Даже безтегловността, която продължаваше, при новите условия се превърна по-скоро в чистилище, отколкото в рай.

Опитайте да манипулирате с обикновен, непреносим топлоизлъчвател. Той може да бъде вдигнат, въпреки факта, че има височина и широчина сто и осемдесет сантиметра и е от почти плътен метал, тъй като тежи само няколко грама. Но инерцията му е точно толкова, колкото винаги е била, което означава, че ако не се придвижва към мястото му много бавно, той просто ще продължи да се движи, като увлича и вас. Тогава ще трябва да включите псевдогравитационното поле на костюма си и да се спуснете с шум.

Кералски беше включил полето малко прекалено високо и се спусна малко прекалено грубо, а излъчвателят се носеше с него под опасен ъгъл. Смазаният му глезен беше първият нещастен случай в експедицията.

Риос проклинаше на воля и почти непрекъснато. Той продължаваше да копнее да прокара опакото на дланта си по челото си, за да избърше насъбралата се пот. Няколкото пъти, когато се поддаде на този порив, металът посрещна силикона с дрънчене, което отекна силно в шлема му, но остана безполезно. Изсушителите в костюма изсмукваха максимално и, разбира се, възстановяваха водата и връщаха йонообменната течност, която съдържаше точно определено количество соли, в съответния резервоар.

— По дяволите, Дик, изчакай, докато не ти кажа, чуваш ли? — извика Риос.

И в ушите му гръмна гласът на Суенсън:

— Е, колко време трябва да седя тук?

— Докато не ти кажа — отвърна Риос.

Той усили псевдограва и вдигна малко излъчвателя. После освободи псевдограва, като направи така, че излъчвателят да остане на място няколко минути, даже ако съвсем го пуснеше. Отблъсна кабела от пътя си (той бе протегнат отвъд близкия „хоризонт“ до източник на енергия, който не се виждаше) и докосна копчето за включване.

Материалът, от който се състоеше фрагмента, кипеше и изчезваше при докосването на пламъка. Част от отвора на огромната кухина, която Риос беше издълбал в него, се стопи и грубото му очертание изчезна.