Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 10

— Не е останало много — жизнерадостно отбеляза той.

— Да — съгласи се Лонг.

Магазинерът напълни манерката с вода, като държеше гърлото й близо до края на маркуча, за да не разлее нищо. Индикаторът за вместимост се завъртя. Човекът завинти обратно капачката.

Лонг подаде монетите и пое манерката си. Сега тя подрънкваше на хълбока му с приятна тежест. Винаги беше неловко да отидеш на гости на някое семейство, с празна манерка. Сред момчетата това нямаше значение. Във всеки случай, не чак толкова голямо.

Той влезе в коридора на номер 27, изкачи късото стълбище и спря с палец на звънеца.

Гласовете можеха да се чуят съвсем ясно.

Единият беше женски, малко писклив.

— За теб е нещо съвсем нормално да посрещаш приятелите си боклукчии тук, нали? И сигурно трябва да съм ти благодарна, че си успял да си останеш вкъщи два месеца в годината. О, съвсем достатъчно е, че си прекарал с мен ден-два. Най-после, това са си пак боклукчии.

— У дома съм вече от дълго време — рече мъжки глас, — пък и става дума за работа. В името на Марс, Дора. Скоро ще бъдат тук.

Лонг реши да изчака малко, преди да позвъни. Това можеше да им даде възможност да стигнат до по-неутрална тема.

— Какво ме интересува, ако дойдат? — възрази Дора. — Нека ме чуят. И нямам нищо против комисарят да продължи мораториума завинаги. Чуваш ли ме?

— А от какво ще живеем? — проехтя разгорещеният мъжки глас. — Това ми кажи.

— Ще ти кажа. Можеш да си изкарваш прилично и честно прехраната точно тук, на Марс, като всички останали. В целия блок само аз съм боклукчийска вдовица. Точно това съм — вдовица. Даже по-лошо от вдовица, защото ако бях такава, поне щях да имам възможност да се омъжа за някой друг… Какво каза?

— Нищо. Съвсем нищо.

— О, знам какво каза. Сега ме чуй, Дик Суенсън…

— Казах само — извика Суенсън, — че вече зная защо боклукчиите обикновено не се женят.

— И ти не трябваше да го правиш. Уморих се всички съседи да ме съжаляват, да се подсмихват и да питат кога ще се върнеш у дома. Другите хора могат да бъдат минни инженери, чиновници и даже пробивачи на тунели. Жените на пробивачите на тунели поне имат приличен семеен живот и децата им не растат като скитници. Питър все едно, че няма баща…

Иззад вратата долетя тънък, момчешки, сопранов глас. Идваше малко по-отдалече, като че ли от друга стая.

— Ей, мамо, какво е „скитник“?

Дора повиши глас.

— Питър! Занимавай се с домашното си.

Суенсън тихо каза:

— Не е правилно да разговаряме по този начин пред детето. Каква представа ще получи за мен?

— Тогава си остани у дома и му дай по-добра представа.

Гласът на Питър се чу отново.

— Ей, мамо, когато порасна, ще стана боклукчия.

Прозвучаха бързи стъпки. Последва кратко затишие, а сетне пронизителното: „Мамо! Ей, мамо! Пусни ми ухото! Какво съм направил?“ и подсмъркващо мълчание.

Лонг използва момента и енергично натисна звънеца.

Суенсън отвори вратата, като приглаждаше надолу брадата си и с двете си ръце.

— Здравей, Тед — с унил глас рече той. А после силно извика: — Тед е тук, Дора. Къде е Марио, Тед?