Читать «Пътят на динамита» онлайн - страница 153

Сирените виеха оглушително. Писъкът им сякаш се разширяваше в главата му и превръщаше мислите му в облаци прах. Пробяга покрай будката на най-строго охраняваното отделение на затвора и прескочи трупа на надзирателя, убит преди малко. Зави зад ъгъла.

Ето ги и тях, стоманените плъзгащи се врати, на не повече от петнадесет метра от него в празния коридор. Движеха се плавно една към друга.

Колко разстояние има помежду им? Метър и петдесет? Метър и двадесет? Все по-малко и по-малко с всяка изминала секунда. Писъкът на сирените го блъсна в главата, мислите му се разпръснаха. Докато тичаше, чу взрива от ракетите в стените на затвора. Знаеше, че часът му е настъпил. Ако успее да мине през постоянно стесняващия се отвор, ще има шанс да стигне до хеликоптера. Ако вратите се затворят… Знаеше какво следва. Ще си остане тук с жилещата отрова на мислите си. Отчаяно ще се опитва да си представи високата бяла кула ден след ден, ще бяга в нея от ужасяващите спомени, които настъпват като глутница плъхове с оголени зъби и искат да го оглозгат до кости.

Стоманените врати продължаваха да се движат една към друга. Мъжът, наречен Бен Фрай, тичаше като за световен рекорд. Сирените… задъханото му дишане… разтуптяното сърце. Процепът стана съвсем тесен. Стори му се, че е прекалено тесен, за да успее да се провре през него.

Хвърли се между двете врати. Навря тялото си в процепа. Напрегна мишници, за да се издърпа от другата страна. За секунда бе сигурен, че ще го разполовят. Но после се провря. Ръката и кракът му останаха отзад. В крайна сметка успя да измъкне всичко, освободи се от клещите и се строполи на пода. Остана там, за да чуе трясъка на затръшващите се метални врати.

Следващият взрив разтърси целия коридор. Мъжът, наречен Бен Фрай, успя да чуе срутването на стената въпреки оглушителния вой на сирените. Скочи отново на крака. Хукна. Зави зад следващия ъгъл.

Пред очите му, точно по план, се появи дупката в стената на затвора. Дупка, през която се стигаше до нощта отвън, до двора, до свободата.

Мъжът, наречен Бен Фрай, се хвърли натам, препъна се, прескочи димящите развалини. Нощният ветрец докосна лицето му. Светът наоколо бе обхванат от пламъци и бъркотия. Ослепителни светлини, оглушителни сирени. Паднала вишка. Огнени езици. Въоръжени надзиратели, хукнали към позициите си в опит да отрежат пътя за бягство. Картечниците в оцелелите вишки се въртят, опипват двора, търсят някого. Търсят него.

Как е възможно? Откъде са разбрали? Никой жив човек нямаше смелостта да го предаде. Някой все пак трябва да се е досетил, да го е надхитрил, да е помислил с няколко хода напред. Невъзможно. За пръв път му се случваше подобно нещо.

Мъжът, наречен Бен Фрай, замръзна сред развалините наоколо, втренчен в нощното небе в търсене на единствената си надежда.

Видя го. Хеликоптерът. Видя светлините му, увиснали над гората на около километър далеч.

— Хайде! Хайде! — изръмжа той.

Все още бе рано за срещата. Целият график бе отишъл по дяволите. Но не можеше просто да стои тук и да чака. Хукна към хеликоптера. Хукна към двора и светлините на прожекторите с риск да го забележат от вишките, с риск да го забележат плъзналите навсякъде надзиратели.