Читать «Пътят на динамита» онлайн - страница 134

— Продължавай — сгълча я Голдмунсен.

— Я си го начукай — измърмори тя в отговор.

Флейк се разхили истерично.

— И ти си го начукай — изруга го Катлин. — Ненормално копеле такова.

— Ей! — извика Флейк. — Затваряй си устата, кучко.

Замахна да я зашлеви през лицето, но Катлин хвана ръката му с две ръце и го отблъсна с все сила. Залитна от усилието.

— Ей! — повтори Флейк, като също се олюля несигурно.

— Не смей да ме докосваш, извратеняк скапан — изплю гневно тя. Майната му. Майната им и на двамата. Можеха да я убият, но проклета да е, ако им позволи повече да я удрят. Никой от тези копелета няма дори да я докосне. — Разкарайте се и двамата.

И тя се втурна надолу по лекия наклон, обляна в сълзи.

В продължение на няколко секунди, Флейк не помръдна. Остана като препариран, изумен от случилото се и само я проследи с поглед.

— Хайде, размърдай си задника — подкани го Голдмунсен. — Божичко. Нека поне веднъж тази вечер да свършим това, за което сме тръгнали, без да усложняваме нещата. Шибаните комари направо ме изядоха.

— Видя ли какво стана? — попита Флейк. — Видя ли какво направи шибаната кучка?…

Той хукна след Катлин, настигна я и завря фенерчето в лицето й, за да й привлече вниманието. Тя го бутна с ръка, сякаш пропъждаше буболечка или нещо подобно, но толкова. Не се обърна дори да погледне Флейк.

— Да не мислиш, че няма да те клъцна? — заплаши той.

— Оооо, заври си ножа отзад — отвърна Катлин.

Флейк отново замръзна като препариран, а долната му челюст провисна.

— Хайде стига вече! — каза Голдмунсен, като мина покрай него.

— Чули?…

— Стигааааа!

И какво да направи сега? Последва ги, пламнал от гняв. Насочи светлия лъч на фенерчето в краката им.

Катлин усети, че почвата става мочурлива. Комарите се увеличиха и започнаха да я нападат по няколко наведнъж. Какофонията от жаби и други гадини се усили и заприижда от всички страни. Нещо проблесна в мрака пред тях. Лъчът на фенерчето бе стигнал водата.

Катлин почувства как я завладява ужас. Ето че вече са при блатото. Божичко, каква гадост. Прииска й се всичко да свърши по-бързо.

Нова крачка и кракът й цопна в блатото. Студената вода проникна през платнените обувки и намокри чорапа и стъпалото й. Тя спря. Нямаше къде повече да ходи. Това е. Краят.

Тялото й се разтърси от студена тръпка. Катлин кръстоса ръце под гърдите си — решителна и в същото време примирена. Около главата й се образува облак от комари и всякакви буболечки, но тя дори не си направи труда да ги прогони. Нека да я нахапят. Защо пък не? Поне те да имат полза от цялата работа.

Загледа се над водата. Небето тук бе открито и се виждаше дори лунна светлина, въпреки че луната бе ниско. Очертаваха се сенките на тръстиките и папура. Различаваше лекото движение на водата и отражението на звездите. И всичко това, замъглено от сълзите в очите й.

Катлин поклати глава и се намръщи горчиво. На кого, по дяволите, са притрябвали всички тези неща, при положение че никой не я обича? Божичко, може би трябваше да си намери мъж, който да я изостави като баща й или да я бие като съпруга й, или да я излъже като любовника й. Може би, ако бе поискала някое от тези неща, щеше да й бъде верен, нямаше да я бие и лъже просто за да й направи напук. Просто за да се позабавлява с нея. Кой, по дяволите, знае? Кой, по дяволите, знае каквото и да е?