Читать «Пръстът, който те сочи» онлайн - страница 462

— Не ме интересува името му, господин Обри. Нито искам да знам какво е било сервирано на масата на лорд Сандуич. Бих искал да чуя за моя познат, а за вашето преживяване ще ми разправите после, ако желаете.

— Тръгнах си от покоите на лорд Сандуич и поех към своето скромно жилище, но вече почти бях стигнал до вратата си, когато си спомних, че съм забравил свитъка с ръкописи, които канцлерът позволи да прегледам във връзка с работата ми. Затова се върнах, но вместо да отида до службата с архивите през целия Уайтхол, пресякох направо през двора Сейнт Стивън. Там има един тесен проход, който се разклонява в края си: едната алея води направо към службата с архивите, а другата — наляво към задния вход за кралските покои. Днес ще ви покажа, ако желаете.

Кимнах, нетърпелив той да продължи.

— Открих нужните ми ръкописи, пъхнах ги под плаща си и тръгнах обратно. И тогава видях как по прохода насреща ми вървят сър Хенри Бенет — нали ви е известно, че той вече е лорд Арлингтън — и същият този господин, когото дотогава не бях виждал.

— Уверен ли сте, че е той?

— Напълно. Беше облечен точно така. Когато се поклоних и им направих път, видях в ръцете му разкошна книга. Венецианска изработка, старинна, с корици от телешки бокс и със златен обков.

— Откъде знаете, че е отивал при краля?

— Почти всички останали са заминали. Херцогът на Йорк държи отделен двор, при това сега е в Сейнт Джеймс при кралицата майка. Кралицата и придворните ѝ дами са в Уиндзор. Негово Величество засега е тук, но и той заминава след няколко дни. Така че ако Бенет не го е водил тази вечер на среща с някой лакей…

И това бе дразнещо малкото, което установих от първа ръка за последните няколко дни на венецианеца в Лондон, преди отново да поеме с кораб към континента. Не мога да го твърдя със сигурност, но вероятно няколко дни по-късно доктор Уолис го бе забелязал в двореца и бе наредил да го арестуват. През цялото това време сър Хенри Бенет бе ръководил издирването и бе премълчал факта, че лично той тайно го бе въвел при краля.

Очевидно бе, че тук става дума за тъмни държавни дела, и ми е ясно, че невинният никога не бива награждаван по заслуги, ако се забърка случайно в тях. Колкото по-малко ми бе известно, в толкова по-голяма безопасност бях, и макар че в този случай ми бе трудно да обуздая любопитството си, същата вечер напуснах Лондон с университетска карета и бях доволен да се махна от там.

* * *

Казвам „установих от първа ръка“, защото нямаше как нещата да са ми известни с по-голяма сигурност, без да съм присъствал на тази възможно най-тайна среща. Сега, след като прочетох ръкописите на Кола, Престкот и Уолис, изпитах голямо задоволство, тъй като мотивите на Кола да се залови да пише са ми ясни като на длан. Целта на писателския му труд е да посее несигурност, а спорът му с Лоуър — колкото и да е бил реален за него — е вкаран в повествованието само за да отклони вниманието от историята, която авторът иска да си остане на тъмно.