Читать «Пръстът, който те сочи» онлайн - страница 463

Ръкописът е създаден, за да се внуши, че Марко да Кола е продължил да живее, при все че е мъртъв от дълги години, и тъкмо него — войника, светския човек — са видели онази вечер в Уайтхол. Защото ако в Англия е бил Марко да Кола, нямало е как страната да е посетил йезуитът Андреа да Кола. И онова, което вярвам, че се е случило в Уайтхол, все едно не е било, защото то би могло да се случи единствено ако на срещата с краля е отишъл свещеник и по-конкретно католически свещеник. А това е извънредно важен момент във време, когато омразата към папистите е по-силна от всякога и най-малкият намек за принадлежност към католическата вяра може да изложи на риск живота на всеки.

Доктор Уолис е бил на крачка да прозре истината, на практика я е държал в ръцете си, но я е отхвърлил като несъществена. Препращам ви към мястото в неговия ръкопис, където той цитира описание на Марко да Кола, направено от пътуващия търговец на картини, като човек, неславещ се с голяма ученост. А мъжът под това име, с когото се срещнах аз, имаше медицинско образование, задълбочени познания за много от най-добрите автори, говореше увлекателно за древни и съвременни философи. Прибавете към това портрета на Марко да Кола, обрисуван от търговеца, когото е разпитвал Уолис: „слаб, изпит и мрачен“, и ще видите контраста с възпълния и весел мъж, който дойде в Оксфорд. Да не забравяме отказа на Кола да говори за военното си минало в Крит в дома на сър Уилям Комптън, а кажете ми, кой войник би устоял на изкушението да се похвали със своя героизъм и бойни подвизи? Помислете за предметите, които открих в сандъка му, и изтълкувайте значението им. Спомнете си пак реакцията му, когато се сблъска с плътското си влечение към Сара Блънди онази вечер, и ми посочете колко тъй деликатни войници познавате. Този човек бе една от онези загадки, които изглеждат неразрешими, а се оказват много прости, когато накрая видиш истината.

Вече знаех, че попадналата при мен книга, е същият онзи том на Ливий, издирван от Уолис и Кола, който бе ключ за шифрованите писма, предадени ми от Джак Престкот. Ала да се ориентирам в този тайнопис, се оказа нелека задача и като разказвам за успеха си в нея, в никой случай не желая да омаловажа или подкопая постиженията на доктор Уолис.

Отначало се поколебах и не само защото бях сигурен, че така придобити знания няма да ми донесат нищо добро; събитията от неотдавнашните дни още ме гнетяха и месеци наред бях в потиснато и вяло състояние. Както ми е присъщо, подирих утеха сред книгите и документите си, четях и водех бележки с несдържано настървение. Действията на отдавна починали хора внасяха успокоение в душата ми и се превърнах почти в отшелник, с което — както си дадох сметка с бегъл интерес — затвърдих непоколебимо репутацията си на странна птица. Струва ми се, че поначало съм бил смятан за невъзпитан чудак с лош характер и раздразнителен, кисел нрав, но аз не го подозирах. Сега това действително е така: аз съм мъртъв за света и с далеч по-голямо увлечение си беседвам с отдавна умрели хора, отколкото с живите. Не намирайки си място в настоящето, търся убежище в миналото, тъй като само там мога да изразя чувствата, които съм неспособен да споделя със съвременниците си, защото не им е известно каквото аз знам и видях.