Читать «Пръстът, който те сочи» онлайн - страница 460

— Съществуваше. Беше мой брат. Аз се казвам Андреа.

— Съществуваше?

— Мъртъв е. Умря в ръцете ми след завръщането си от Крит. И до днес скърбя за тази загуба.

— Защо сте тук?

— И аз като вас мога да кажа, че на никого не желая злото. Но малцина са готови да повярват на това, та затова бях принуден да прибягна към потайност. Правителството ви не одобрява чуждестранни свещеници. Във всеки случай не и йезуити.

Изрече го натъртено, без да сваля очи от лицето ми, за да види моята реакция на признанието си.

Кимнах.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Господин Уд — продължи той, — вие сте единственият, който ме разгада, и единствен сред хората от вашата вяра не се отдръпвате от мен, сякаш съм самият дявол. Защо? Може би в сърцето си чувствате влечение към истинската църква?

— Нека никой не твърди, че неговият път е единственият и верният, защото би го казал само от невежество — изрекох и думите излязоха от устата ми, преди да си припомня къде ги бях чул.

Кола прие казаното с тревога.

— Великодушно, ала погрешно твърдение — отвърна той и се надявах, че няма да ме разпитва повече върху това, защото нито можех да го защитя, нито да го обясня. Или хлябът се превръща в плът, а виното — в кръв, или не. Няма как да е възможно в Рим, но не и в Кентърбъри. Или Христос е направил Петър и приемниците му основополагащ камък на вярата, като им е дарил власт във всички духовни дела, или не. Нашият Бог не е казал на Петър, че ще има власт над целия свят освен над онези части на Европа, където мислят иначе.

Но Кола не каза нищо повече по въпроса и просто бе доволен от късмета си да бъде разкрит от може би единствения човек в цялата страна, който не изпитваше потребност да го предаде на властите. Нито пък аз бях настроен за теологичен дебат, дори да имах шанс да го спечеля. Такива дискусии винаги са ми носили голямо удоволствие, но бях претоварен от знанието, което носех у себе си, и подобни спорове вече ми изглеждаха тривиални.

Разпита ме изискано и съчувствено за погребението на Ан Блънди и аз му разказах колкото сметнах за уместно. Изглеждаше удовлетворен, че парите му са отишли за добро дело, и изрази съжаление, задето Лоуър се бе държал така зле.

— Изглежда сте се съвзели от смъртта на момичето — отправи ми проницателен поглед. — Радвам се за вас. Знам, че не е леко. Трудно е да изгубиш толкова важен в живота ти човек, както тя бе във вашия и брат ми в моя.

Поговорихме за тези неща и отец Андреа прояви такова разбиране и сърдечност, че дори без да знае за всичко случило се, успя да ми даде утеха за загубата и облекчение за самотата ми, за която със сигурност бе съдено да стане моя съдба. Беше добър човек и добър свещеник, макар и папист, и се смятах за щастливец, че съм го срещнал, защото такива хора са рядкост. Трудно е да бъдеш лекар на тялото и макар че мнозина са тези, които се опитват, малцина притежават умението и състраданието да го правят както трябва. А колко ли по-трудно е да лекуваш души, да насочиш страдащ към спокойствие и примирение. Но отец Андреа го можеше. Когато приключихме и на мен не ми останаха повече въпроси, а на него — утешения, уверих го колко високо оценявам съчувствието му и реших да му дам нещо в замяна.