Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 7

Накрая той се насити на гледката. Вдигна огромния черен чук, на който се подпираше, и каменният му връх по-скоро погълна светлината, вместо да я отрази. И нададе вик. Беше боен вик — едновременно повик и възклицание. Звукът се изстреля напред, сблъска се със сградите и околните хълмове и отекна. Под фигурата тъмната вълна спря движението си. После се развълнува и всички лица се обърнаха нагоре. Всеки един орк от Ордата се спря и погледна към самотната фигура високо над тях.

Той отново се провикна и размаха чука си. И този път вълната избухна в радостни възгласи и бойни викове. Ордата поздравяваше водача си. Доволен, Оргрим Дуумхамър остави знаменитото си оръжие да се стовари до него, а долу тъмната вълна продължи унищожителното си действие.

* * *

Далеч долу, отвъд градските стени един орк лежеше в походно легло. Късото му мършаво тяло беше покрито с дебела кожа, която показваше високия му статут, а до него имаше купчина пищни дрехи. Но одеждите му не бяха носени от седмици. Оркът лежеше неподвижно, сякаш беше мъртъв, грозното му лице бе изкривено от болка или концентрация, а около озъбената му уста бе набола гъста брада.

Но изведнъж всичко се промени. Оркът се сепна и се изправи, а кожите се свлякоха от плувналото му в пот тяло. Очите му се отвориха, отначало безжизнени и невиждащи, но няколко примигвания прогониха дългия сън и той се огледаха наоколо.

— Къде…? — извика оркът.

По-едра фигура вече се бе спуснала към него, а двете й глави изразяваха радостна изненада. Постепенно оркът успя да се фокусира, погледът му се изостри, както и изражението му. Цялото объркване изчезна и се замени с хитрост и гняв.

— Къде съм? — настоя той. — Какво се е случило?

— Беше заспал, Гул’дан — отвърна съществото, коленичи до леглото и му поднесе чаша.

Оркът я сграбчи, подуши я и изгълта съдържанието й, след което избърса устата си с ръка.

— Спа като мъртвец. Вече няколко седмици не си помръдвал, едва си личеше, че дишаш. Мислехме, че духът ти си е отишъл.

— Наистина ли? — Гул’дан се ухили. — Уплаши ли се, че мога да те изоставя, Чо’гал? Да те оставя на милостта на Блекхенд?

Двуглавият огър-магьосник се вторачи в него.

— Блекхенд е мъртъв, Гул’дан! — възкликна едната глава, а другата кимна утвърдително.

— Мъртъв?

Отначало Гул’дан помисли, че не е чул правилно, но мрачните изражения на Чо’гал го убедиха още преди главите му да кимнат.

— Какво? Как? — Той се изправи в леглото си, макар че от движението му се зави свят и го изби студена пот. — Какво се е случило, докато съм спал?

Чо’гал започна да му разказва, но гласът му заглъхна, когато някой отметна капака на входа на палатката и нахлу в тъмното тясно пространство. Двама едри оркски воини избутаха Чо’гал от пътя си, сграбчиха Гул’дан за ръцете и го издърпаха навън. Огърът се опита да се възпротиви, гняв помрачи еднаквите му лица, но още двама орки се натъпкаха в тясната палатка и препречиха пътя му с тежките си бойни секири. Те застанаха като стражи, докато първите двама извеждаха Гул’дан навън.